Понякога нощта ми подарява живот, който не съм живяла – улици без страх, лица без сбогуване, прозорци, през които влиза само утринна светлина. Събуждам се с усещането, че най-хубавото предстои и не е само в съня ми. Докато кафето стане, отварям гардероба и посягам не към най-практичното, а към онова, което ме кара да вървя по-смело. Нека денят сам реши дали ще последва съня ми.
ярки сънища...
рано сутрин обличам
червената си рокля
Диана Тенева
 |
| "Лятно време" - Живко Тенев - Жисен |
Притихналата гъба е покрита с пластове от стари афиши. Някои са избледнели от дъжда, други са разкъсани от времето, а трети едва се държат за мазилката. Всеки лист е следа от нечие очакване – концерт, спектакъл, среща, обещание за радост. Докато погледът се плъзга по тях, миналото за миг се раздвижва. Лица, гласове и смях изплуват от паметта така внезапно, както гъбите никнат след дъжд. После всичко отново утихва. Афишите остават неподвижни, а срещите – само леки отпечатъци в сърцето.
гъбата с
афиши -
за миг
оживяват
отминали
срещи
Диана Тенева
Преди да разцъфне, глухарчето е просто незабележима пъпка сред тревите. Никой не предполага, че в него вече е събрана цяла вселена от крехкост и устойчивост. Така и човекът върви през ежедневието, носейки невидими битки, съмнения и надежди. Светът често се опитва да пречупи различния, да го направи еднакъв с останалите. Но както семенцата на глухарчето не се страхуват от вятъра, а му се доверяват, така и истинската свобода идва, когато приемеш себе си и позволиш на мечтите си да полетят. В тази тиха устойчивост се крие силата – не в шума на победите, а в способността да оцелееш, без да изгубиш своята човечност.
вятър разпръсква
семената на деня —
цъфти надежда
Диана Тенева
Автор Деметра Дулева
Издател ИК „Хермес”
Година 2025
„Авеню Версай“ на Деметра Дулева е дълбоко
човешки роман за времето, когато светът спира да се върти, но вътрешният живот
на хората се разкрива с необичайна сила. Роман за човека в моменти на
изпитание, когато самотата, страхът и несигурността отстъпват място на
преосмислянето и надеждата. На фона на пандемията в Париж съдбите на осем
различни герои се преплитат, за да покажат, че именно в моментите на изолация
човек открива най-важните истини за себе си. С елегантен стил, въздействащи
образи и фина наблюдателност авторката създава история за любовта, загубата,
надеждата и силата на изкуството. „Авеню Версай“ не е просто роман за
пандемията, а за смисъла на живота и за невидимите връзки, които ни събират
дори когато сме разделени. „Авеню Версай“ е книга, която оставя усещане за
топлина, надежда и вяра, че след всяко изпитание идва ново начало.
Когато бях друга“ от Ваня Донева е нежна и дълбока книга с поетични импресии, която ни кани на интимно пътешествие в ритъма на сърцето. Съдейки по естетиката на корицата и жанровото определение, това са поетични откровения за паметта, промяната, търсенето на себе си и за различните „мигриращи думи“ и състояния, които човек преживява по пътя си.
Корицата веднага задава меланхоличен и силно емоционален тон. Фината графика изобразява нежно женско лице, чиито мисли и коса се преплитат като сложен лабиринт от Морето, залезът и литналите птици в долната част подсказват за преходността на времето, за копнежа по свобода и за погледа навътре – към затихването на деня и утихването на душата. Книгата е дефинирана като „поетични импресии“. Това означава, че читателят не трябва да очаква класически стихотворения, а по-скоро кратки, силно въздействащи текстове, улавящи мигове и настроения. Основният фокус пада върху завръщането към миналото. Изследване на онези моменти, в които авторката е била „друга“ – по-неопитна, по-влюбена или просто различна версия на себе си, която времето е отдалечило, но не е успяло да заличи.
Книга за личната еволюция, за болката и красотата от това да губиш парченца от себе си, за да откриеш нови. Стиховете следват пулса на чистото човешко вълнение, търсейки хармония с природата и вътрешния свят.
Диана Тенева
Ропотамо -
животът тече
спокойно там
величествени гори...
сред тях Лъвската глава
извисява ръст
калдъръмени улички...
всяка къща пази спомена
за тези преди нас
изгрев над града -
светлината съживява
и обагря всяко кътче
кървавочервен залез...
с благодарност и любов
за всеки споделен миг
приливи и отливи -
вярното приятелство
е винаги тук
ценни уроци -
докъде се простира
приятелството
Диана Тенева
Подпис
Подписва
се вятърът
върху
пясъчните дюни.
Боже мой,
боже мой,
колко
неграмотна съм аз!
И неведнъж
ме е люлял
въпросът
какво постигам
с тези
писаници във тефтери
щом
понякога и сричка
ме товари
и няма кой
на вятъра подобно
моето
слово ювелирно да извае
и подписа
си с лекота да сложи…
Диана
Тенева
 |
| Живко Тенев - Жисен |
НЕОБХОДИМИ СЪСТАВКИ:
Билки и аромати
Винегрет
НАЧИН НА
ПРИГОТВЯНЕ:
За приготвянето на булгура съм
открила един начин, който на мен лично много ми допадна и ще го споделя с вас.
Вместо обикновеното попарване във вода, за да набъбне, аз ви предлагам да
опитате това: Сипете към указаното количество 25 г хубав ароматен зехтин, сол и
разбъркайте, за да се поеме равномерно от всяко зрънце. Налейте 200 мл студена
вода и оставете настрана. След минути булгурът ще я поеме, но все още е твърд.
Сложете го за 6-8 минутки в уред за готвене на пара и ще стане перфектен. Ако
нямате такъв уред, друг вариант е да залеете с малко гореща вода, за да поеме и
нея. По този начин зрънцата стават много по-вкусни и разделени едно от друго.
За ароматите към салатата нарежете на ситно листенцата магданоз и мента, те
трябва да са задължително измити и подсушени. Добавете чесъна, накълцан също на
ситно, както и дивия лук. Залейте с лъжица лимонов сок и оставете настрана.
Идва ред на винегрета за Табулето, за който нарежете на ситни кубчета чушките,
пресния лук, доматите (без семки препоръчително) и маслините, ако ще използвате
такива. Добавете подправките, сол, зехтина и лимоновия сок и разбъркайте. В
купата с булгура сипете всичко - винегрета и ароматната заготовка. Разбъркайте
салатата Табуле с булгур и приберете в хладилник, за да се охлади, преди да поднесете.
Рецептата е взета
от recepti.gotvach.bg
табуле...
споделям с приятели
песните на LADANIVA
Диана Тенева
Пътеката към Крушунските водопади се виеше между свежата зеленина, а ситният дъжд полираше листата и дървените мостчета с мек блясък. Вместо да помрачи настроението ни, прохладата събуди усещането за истинско приключение. Шумът на падащата вода се смесваше с веселите разговори и смеха на групата. Всеки завой разкриваше нова каскада, нова гледка, която ни караше да забавим крачка и да се вгледаме в красотата наоколо. Сред мъгливите пръски и аромата на мокра гора почувствахме как ежедневието остава далеч зад нас.
прохладен
дъжд...
приповдигнат
е приключенският
дух на групата
Диана Тенева
 |
| Снимка: Дечка Стефанова |
Понякога морето пази повече спомени, отколкото могат да съхранят книгите. Всяка вълна носи отломки от истории за времена, когато човекът е умеел да чете знаците на природата. Сред тях неизменно изплуват делфините – не като обикновени морски създания, а като мълчаливи спътници, които сякаш помнят нещо, забравено от нас. Срещите с тях са кратки, но оставят странното чувство, че между двата свята все още съществува невидима нишка.
стари легенди...
загадъчната ни връзка
с делфините
Диана
Тенева
Отварям стара кутия с писма. Хартията е пожълтяла, мастилото се е разтекло на места, а някои думи са останали само като дъх. Не търся нищо конкретно – просто оставям времето да прелиства страниците вместо мен. Понякога спомените не избледняват. Те просто се връщат по друг начин – тихо, когато небето се сниши и дъждът докосне дърветата.
спомени…
вишневи цветчета
натежали от дъжда
Диана Тенева
"Спомен за приятел" - Живко Тенев - Жисен
Колкото повече подреждам гардероба, толкова повече си спомням не поводи, а мигове. Всяка рокля пази нечий поглед, нечий смях, нечие „до скоро“, което неусетно се е превърнало в „сбогом“. Между закачалките времето не виси неподвижно – то тихо избледнява. Всяка рокля помни различно „утре“ – бал, сватба, пътуване, празник. Някои вече не ми стават, други никога повече няма да облека. Затварям вратата тихо, сякаш да не разбудя онези жени, които съм била.
колко много
рокли в гардероба...
повяхнал божур
Диана Тенева
"Раждането на галактиките" - Живко Тенев - Жисен
Преди тръгване домът сякаш оживява с особен ритъм. Погледът обхожда стаите още веднъж – дали прозорецът е затворен, дали лампите са изгасени, дали нищо важно не е останало забравено. Ръката машинално проверява джоба. Билетите са там. Ключовете също. Всичко необходимо за пътя се побира в шепа предмети, а най-важното винаги остава невидимо – надеждата, че ще се върнем с нови спомени.
суетене...
билети и ключове
в джоба
Диана Тенева
AI-Generated Image
Гората не говори с думи. Тя посреща с ухание на смола, с меката постеля от игли и с тишина, в която всеки шум намира своето място. Достатъчен е един слънчев лъч, за да превърне обикновения клон в малко чудо. В такива мигове времето спира, а човекът усеща, че е само гост в един древен свят, който продължава да диша със собствен ритъм.
аромат
на бор...
слънчев
лъч върху
игличките
на бора
Диана
Тенева
"Априлска хармония" - Живко Тенев - Жисен
Стаята ухае на утро и спомени. През прозореца влиза мека светлина, която докосва нишките на старата черга – всяка от тях пази история, грижливо втъкана от ръцете на баба. Цветовете не са просто багри, а живи следи от дни, преминали с труд и обич. В тях има топлина, която не избледнява, и тишина, която успокоява. Денят се ражда върху тази тъкан – пъстър, крехък и пълен с обещание.
бабина черга –
денят започва с цвят
и надежда
Диана Тенева
"Драскотина в паметта" - Живко Тенев - Жисен
Денят пристъпва бавно, на пръсти, ходи бос по земята. В утринния хлад тревата диша бавно, а светлината се процежда като обещание. Всичко е крехко и чисто, неподправено от човешка мисъл. Всяка капка пази в себе си краткия живот на нощта и първия поглед на слънцето. Светът е събран в малките неща, които блестят и изчезват, преди да ги назовем.
перли рано сутрин…
капчици роса блестят
върху тревата
Диана Тенева
AI - Generated Image
Въздухът е неподвижен, но не празен – в него пулсира нещо неизказано. Човек се вслушва и разбира, че тишината не е липса, а присъствие. Тя събира разпилените мисли, изглажда тревогите и оставя само най-същественото. Някъде между дъха и паузата се ражда усещането за промяна – незабележима, но неизбежна.
звукът на тишината…
утре светът
ще бъде друг
Диана Тенева
"Звукът на тишината" - Живко Тенев - Жисен
Пладне. Светлината пада меко върху градината и всичко изглежда неподвижно, сякаш светът е спрял. Само жуженето нарушава тишината – равномерно, утешително, като древен ритъм. Пчелите преминават от цвят на цвят, без колебание, без нито едно излишно движение. В тяхното движение няма съмнение, няма търсене на смисъл – то просто се случва. Гледам и усещам как мислите ми се разтварят, излишните въпроси се стопяват. Остава само простото присъствие на пчелите – чисто, спокойно, достатъчно.
жужене на пчели
в цветята...
свещена простота
Диана Тенева
"Пролетта" - Живко Тенев - Жисен
Събирам думите като капки, които отказват да паднат. Стоят на ръба на гласа ми – тежки, недоизречени, като спомени, които не намират път навън. Понякога мълчанието е по-плътно от сълзите. В него се раждат кратки образи – мигове, които искат да бъдат изречени, но остават заключени в гърлото, превърнати в тиха вътрешна болка. И колкото повече ги задържам, толкова по-ясно усещам, че те не изчезват – само се превръщат в нещо по-фино, почти невидимо, но осезаемо като дъх в студено утро.
буца в гърлото –
неизплаканите мои
хайку импресии
Диана Тенева
"Две капки" - Живко Тенев - Жисен
Ранна пролет разтваря света като внимателно разгърната книга. Въздухът носи мирис на влажна земя и нещо древно, сякаш времето се е върнало назад, за да напомни за онези, които са били преди нас. Гледам напъпилото дърво – крехко и силно едновременно. Във всяка пъпка има обещание, но и памет. Мисля си как корените му пазят истории, които никога няма да чуя, а въпреки това ги нося в себе си. Дали животът ми е само мой, или е продължение на нечий друг, на нечия тиха надежда? В тази тишина границите се размиват – между минало и настояще, между „аз“ и „ние“.
напъпило дърво —
себе си ли живея или
предците в мене дишат
Диана Тенева
Снимка: Диана Тенева
Следобедът е топъл и леко натежал от спомени. Прозорецът е открехнат, а въздухът влиза тихо, почти предпазливо, сякаш не иска да наруши нищо. Някъде отвън се раздвижва вятърът и носи със себе си не само мирис на пролет, но и нещо по-дълбоко – неуловимо, познато. Звънът е фин, почти като шепот, който не се нуждае от думи. И в този звук има нещо от онези вечери, когато гласът ѝ ме викаше по име – мек, топъл, сигурен.
Стоя неподвижно и слушам. Не съм сигурна дали е вятърът, или споменът, който се връща. Но за миг не правя разлика.
вятърни камбанки…
сякаш чувам
гласът на мама
Диана Тенева
AI-Generated Image
Вечерта се стича бавно по перваза, сякаш времето е забравило накъде да тръгне. Светът е притихнал между две вдишвания, а мислите – разпилени като листа, които никой не бърза да събере. Гледам небето и търся знак, нещо малко и крехко, което да ми каже, че разстоянията не са окончателни. Че има мигове, в които двама души, дори далеч един от друг, могат да се срещнат там, където думите не стигат – в съня.
И ако нощта е достатъчно тиха, може би ще прекрача тази невидима граница. Може би ще те намеря там – не като спомен, а като присъствие.
розова луна…
ще споделим ли някога
същия сън
Диана Тенева
Живко Тенев - Жисен
Тишината след счупването е най-силна. Парчетата се разпръсват като спомени, които вече не могат да се съберат в първоначалната си форма. По масата се разлива нещо повече от течност – миг, задържан твърде дълго, и после изпуснат. Всяка капка отмерва края на нещо уж обикновено, а всъщност безвъзвратно. И колкото повече изтича, толкова по-ясно става, че времето не се чупи – само ние не умеем да го задържим.
счупена чаша –
изтичат последните
капки вечност
Диана Тенева
"Свещеното съдържание" - Живко Тенев - Жисен
Вятърът едва докосва тревата и я кара да зашепне – не с думи, а с памет. Сред зеленото, крехко и почти незабележимо, едно глухарче стои като малък свят, събрал в себе си светлина и отминали дни. Някога нечии ръце са го откъсвали с желание, нечии устни са му доверявали мечти, а после всичко е отлитало – леко, почти без следа. Само тишината помни. Тя не съди, не връща, не пита – просто пази онова, което сме оставили да си тръгне.
 |
| "Спомен за приятел" - Живко Тенев - Жисен |
Здрачът се спуска тихо над Копривщица, сякаш прибира в пазвите си всяка стъпка, всяка дума, всяка отминала въздишка. Дървените къщи пазят топлината на деня, а прозорците им – отблясъци от животи, които не са забравени, а просто притихнали. По калдъръма ехото от стъпки се губи бавно, като шепот, който не бърза да бъде чут. Нощта тук не е тъмнина, а убежище – за спомени, за тайни, за истории, които още чакат своя разказвач.
 |
| AI-Generated Image |
Държа поканата - пръстите ми леко треперят и не мога да развържа панделката. Не виждам добре от сълзите, които напират да капнат. Сричам, бъркам думите, но все пак усещам любовта от думите ви. Малко се чудя кой точно от вас е писал, но това е вашият изказ… познавам го – от упражненията в тетрадките, от смешните извинения, от първите по-сериозни мисли, които ми доверявахте между редовете. Виждам ви – не като клас, а като лица: онези сутрини, в които влизахте сънени и шумни, онези часове, в които спорехме, смеехме се, мълчахме заедно. Колко пъти съм ви се карала, колко пъти съм се гордяла тихо с всеки един от вас. И сега… тази покана не е просто за бал – тя е вашето „готови сме“. А аз не искам да ви пусна, още малко искам да ви задържа в класната стая, където винаги имаше и винаги ще има място за всеки един от вас.
набъбват сълзи
и мокрят лицето ми –
покана за абитуриентски бал
Диана Тенева
Двама души седят на една пейка, между тях – дълго мълчание. Някога думите са били остри като камъчета в обувка и всяка крачка е боляла. Но времето, без да пита, изглажда ръбовете. Един поглед се задържа по-дълго от обикновено, една усмивка се ражда без усилие. И изведнъж става ясно, че това, което е било стена, е започнало да прилича на мост.
изумление...
неусетно омразата
се превръща в обич
Диана Тенева
AI-Generated Image
В тишината на църквата иконата сияе с меко злато. Лицето ѝ е младо, почти момичешко, с поглед, в който има повече очакване, отколкото тъга. Хората палят свещи, шепнат молитви за вече случили се чудеса. А тя стои там — спокойна, сякаш знае нещо, което още не е изречено и не се е случило. В тази тиха пауза между обещанието и изпълнението времето тече бавно.
 |
| AI-Generated Image |
Сутрешното кафе изстива до клавиатурата. На екрана се разлистват пожълтели страници — сканирани броеве на стария градски вестник. Лицата от снимките гледат от друго време: откривания, протести, празници, малки обяви за изгубени кучета и намерени ключове. Градът, който вече е променил фасадите си, продължава да диша в мастилото. Клик след клик — и улиците, които някога са шумели, се превръщат в тих архив от светлина.
дигитализация…
цял град увековечен
във вестниците си
Диана Тенева
 |
| AI-Generated Image |
Сутрин отдръпвам пердето и светлината бавно се разлива по перваза. Там стоят саксиите – тихи, търпеливи, с пръст, която още пази хладината на зимата. Понякога се навеждам и ги докосвам, сякаш да проверя дали вече усещат пролетта. Знам, че под тъмната почва лалетата вече сънуват цветове. И както те чакат своя миг да разцъфнат, така и аз чакам нещо ново да се отвори в дните ми.
перваз на прозорец…
лалета в саксии чакат
пролетта
Диана Тенева
"Лалета" - Живко Тенев - Жисен
