неспирен дъжд

Дъждът не спира. Той се стича по прозорците, по улиците, по спомените. Светът навън е размит и притихнал, сякаш дъждовните капки са изтрили всичко излишно, за да останем само двамата.

 

неспирен дъжд -

заравям пръсти

в твоите коси

 

В този миг няма думи. Само топлината на близостта и тихият ритъм на дъжда. Пръстите ми се губят в косите ти, а времето сякаш забавя своя ход. Навън небето плаче, но в нас е тихо.

Дъждът продължава. И може би точно затова този миг е безкраен — защото някои срещи не се измерват с часове, а с усещането, което оставят след себе си.

 

Диана Тенева 

"Извън контрол" - Живко Тенев - Жисен

съня на глухарчето

     Сутринта е тиха. Поляната още пази росата, а глухарчетата са вдигнали белите си главици към небето. Въздухът е неподвижен и сякаш целият свят е спрял, за да не наруши съня им.

    Само един порив – кратък и невидим. Глухарчето потрепва, а пухкавите му семенца се откъсват едно след друго и политат. Сякаш сънят му се разпада на стотици малки желания, понесени към неизвестни места. 

    Вятърът отминава. Поляната отново притихва. Но вече нищо не е същото – едно глухарче е изпратило мечтите си по света.

 

кой прекъсна

съня на глухарчето…

неочакван вятър

 

Диана Тенева

"Цвете" - Живко Тенев - Жисен

фламенко

         Вечерта е топла, въздухът трепти, а тишината сякаш очаква първия удар на токчетата. После китарата проговаря. Ритъмът се ражда бърз и неудържим – стъпка, плясък, завъртане. Червените поли се разлистват като пламъци, а погледите се срещат и разпалват невидим огън.

Фламенкото не просто се танцува – то се преживява. В него има гордост и копнеж, нежност и предизвикателство, тъга и радост. Всяко движение разказва история, а всеки звук сякаш докосва най-дълбоките струни на душата.

И когато музиката утихва, страстта още остава във въздуха – жива, необуздана, неподозирана. Като огън, който не иска да угасне.

 

фламенко –

в неподозиран ритъм

екзалтира страстта

Диана Тенева

Живко Тенев - Жисен

отключен ден

Сутринта идва тиха и светла. Нещо невидимо се отваря пред мен – като врата, която дълго е била затворена. Въздухът е свеж, небето широко, а денят изглежда пълен с възможности. Оставям вчера зад гърба си и за първи път отдавна усещам лекота.

Не знам какво ще донесе този ден. Може би малка радост, среща, усмивка или просто миг спокойствие. Но вече не се страхувам от неизвестното. В мен отново има място за мечти.

Денят е отключен. А с него и сърцето ми. Надеждата тихо избуява – нежна, но жива, като стръкче, пробило през земята след дълга зима.

И тръгвам. Не защото знам къде ще стигна, а защото отново вярвам, че има път.

 

отключен ден –

надежда избуява

отново в мен

 

Диана Тенева

"Отключен ден" - Живко Тенев - Жисен

Недоизречено лято

        Лятото си тръгва бавно. Сутрините още ухаят на трева, слънцето се разлива в злато, а вечерите задържат последните багри на залеза. Всичко наоколо сякаш казва „остани“ – и лятото, и вятърът, и спомените.

Стоя сред тревата и слушам как листата шепнат. В този шепот има нещо познато – думи, които не съм казала, мечти, които не съм посмяла да последвам, пътища, по които не съм тръгнала. Някои мигове просто не ни стигат, за да ги изживеем докрай.

А после идва залезът. Червен, тих и красив. Разбирам, че нищо любимо не остава завинаги. Лятото ще си тръгне, както си тръгват някои хора, някои мечти и някои мигове. И може би най-трудното е да протегнеш ръка към тях, когато знаеш, че вече е късно.

Оставам още малко. Да чуя вятъра. Да запомня светлината. Да прибера в себе си това недоизречено лято – за да има какво да остане, когато то си тръгне.

 

протягам ръка –

недосънуван залез

кърви над гората

Диана Тенева

Живко Тенев - Жисен

сянка на бор

         Под сянката на стария бор времето престава да бърза. Смолистият дъх се смесва с топлината на земята, а вятърът едва докосва клоните. Очите неусетно натежават. Не заспивам – само се оставям на следобеда да ме носи и да ме люлее в скута си. В този миг не искам нищо повече.

 

сянка на бор...
люлее ме следобедът
в тихата си дрямка

 

Диана Тенева

"Летен ден" - Живко Тенев - Жисен

свирещи щурци

    Нощта идва неусетно. Всичко притихва, но тишината никога не е безгласна. От тревите се надига неспирната песен на щурците – сякаш невидими музиканти настройват света за вечерното чудо. Един по един над хоризонта проблясват първите светлини и небето, като търпелив пазител на нощта, разпалва своите огньове.

 

свирещи щурци...

небето запалва

звезди

 

Диана Тенева

"Огнена вечер" - Живко Тенев - Жисен

Red and Blue Exhibition

 

на детската ми люлка

         Влизам в двора тихо, не искам да нарушавам покоя на лятото. Мирише на смокини, пъпеш и презряла диня. Под асмата още виси люлката – въжетата са избелели, дъската е напукана, но възелът все още държи. Навремето не исках да слизам от нея. Оттам светът изглеждаше безкраен, а слънцето – толкова близо, че можех да го докосна с крак. Сега никой не се люлее. Само следобедното слънце се плъзга между листата и рисува по нея светли петна, които се движат бавно, сякаш пазят ритъма на отминалите години. Разбирам, че детството не си е тръгвало въобще от това място и все още мога да достигна слънцето с крак.

 

бащина къща -
на детската ми люлка
само слънце се люлее

 

Диана Тенева

"Слънчева корида" - Живко Тенев - Жисен

Буквата на доброто

 

Голямата сила на тази буква е способността да обединява хората чрез доброта и човечност. Тя носи талант за общуване, сътрудничество и изграждане на хармонични отношения. Човекът с този инициал обикновено има естествен усет към това какво е правилно, полезно и градивно.

северно сияние

     Влизам в градината, откъсвам няколко стръка джоджен и ги разтривам между пръстите си. Ароматът мигом изпълва двора – свеж, прохладен, домашен. Мирише на бабината градина, на обеди под асмата и на онези години, когато разстоянията не съществуваха. Сега дъщеря ми живее под друго небе. Понякога ми изпраща снимки на зелени и виолетови светлини. Гледам северното сияние през екрана и си мисля колко различни могат да бъдат цветовете на дома. Моите са зелени като джоджена. Нейните – зелени като небето. Между тях има хиляди километри, но майчината памет не познава география. Тя винаги намира път.

северно сияние –
дали ароматът на джоджен
достига до дъщеря ми

 

Диана Тенева

"Раждането на галактиките" - Живко Тенев - Жисен

хиляди малки слънца

     Край фонтана хората идват и си тръгват, но за миг всички спират по един и същи начин. Затварят очи, намислят нещо съкровено и хвърлят монета през рамо. Желанията нямат звук, ала водата ги приема без да пита дали ще се сбъднат. На дъното се натрупват години надежди – едни забравени, други вече изпълнени, трети още чакащи своя час. Когато слънцето се наведе над фонтана, всяка монета връща по малко светлина. И ми се струва, че не металът блести, а човешкият копнеж за щастие в едно тихо желание.

 

монети -
хиляди малки слънца
светят във фонтана

 

Диана Тенева

Живко Тенев - Жисен

среднощен вятър

     Лятната нощ държи прозореца отворен. Над леглото леко се полюшва старият капан за сънища – няколко пера и мрежа, изплетена с надеждата да задържа лошото и да пропуска само доброто. След полунощ вятърът се промъква безшумно през прозореца с дъх на нощни треви и прохлада. Преминава през нишките, без да се заплете в тях, и докосва лицето ми. Интуитивно, в съня си усещам онова, което е било свободно да премине.

 

среднощен вятър -
капанът за сънища пропуска
хлад в съня ми

 

Диана Тенева

"Мрежи за вятър" - Живко Тенев - Жисен

молитва за дъжд

     Още преди изгрев въздухът тежи като похлупак. Листата на дърветата са застинали, птиците са замлъкнали и всичко живо е в плен на дългото очакване. Едва по обед се надига лек ветрец. Не носи прохлада – само докосва лицето, преминава през изсъхналите треви и разклаща прашните клони. В този шепот няма утеха, а смирение. Сякаш и самият вятър е разбрал, че има мигове, в които не може да промени света, а само да се присъедини към общата молба на всичко живо. 

жега -
даже вятърът шепне
молитва за дъжд

Диана Тенева

"Буря" - Живко Тенев - Жисен

всеки ден от живота си

         Има дни, които не обещават нищо особено. Сутринта започва като всяка друга – със светлина през прозореца, с кафе от машината и с мириса на масло в тигана. Докато обръщам палачинката, си давам сметка колко често сме в очакване на големите събития и колко лесно подминаваме малките дарове. А именно те ни крепят – топлината на дома, нечий смях от съседната стая, сладкото от миналогодишните ягоди, първата хапка, която напомня, че животът не се измерва само с постижения, а и с благодарност. Отдавна престанах да чакам идеалния ден. Предпочитам да вкусвам този, който ми е даден.

 

вкусвам с радост
всеки ден от живота си...
гореща палачинка

 

Диана Тенева

"Чайникът" - Живко Тенев - Жисен

овощна градина

   В овощната градина времето тече по друг начин. Между ябълките, крушите и сливите няма нужда от обяснения. Само пчелите прелитат от цвят на цвят, а тревата приглушава стъпките. Захвърлям телефона вкъщи, забравям часовника и за първи път от дни не се опитвам да догонвам нищо. Тишината не е празна – тя е изпълнена с листен шепот, със зреещи плодове и с онзи тих вътрешен глас, който градът винаги заглушава. Разбирам, че понякога не е нужно да търсиш отговорите. Достатъчно е да останеш дълго време на място, където светът не говори по-силно от теб.

 

овощна градина...
най-после мога
да чуя себе си

 

Диана Тенева

"Семето на живота" - Живко Тенев - Жисен

Истинските луксове на зрелия живот

 

изхвърлена кукла

     Намерих я до контейнера – с едното око затворено, с разплетени коси и кал по избелялата рокличка. Някой беше пораснал и бе решил, че вече няма нужда от нея. Наведох се, без да я докосна. Не куклата ме натъжи, а мисълта, че някога е била нечия вселена – приспивана, прегръщана, вземана на тайни пътешествия. Детството не свършва в деня, когато играчките бъдат изоставени. То се разпилява бавно, оставайки в предметите, които вече никой не забелязва. А спомените? Може би не изчезват. Просто чакат някой случаен поглед, за да оживеят отново.

 

изхвърлена кукла...

спомените от детството

къде изчезват

 

Диана Тенева

"Момиченце с шапка" - Живко Тенев - Жисен

метличини

     Метличините не питат дали лятото ще бъде щедро – просто разцъфват. Гледам сините им листенца и си мисля колко приличат на човешките надежди: крехки, но упорити. Всяко носи по едно неизречено желание – за пътешествие, за среща, за обич, за дълги вечери, в които светлината не бърза да си тръгне. Лятото винаги идва с обещания, но само най-тихите от тях остават в нас и след като сезонът отмине.

метличини...

толкова много желания
за лятото

 

Диана Тенева

"Празник" - Живко Тенев - Жисен

 

круши петровки

     Някога в края на юли дворът се изпълваше с тежкия аромат на узрели петровки. Под дървото тревата беше нашарена от слънце и сянка, а въздухът трептеше така, сякаш самата светлина имаше вкус. Протягах ръка към плода, но преди да го докосна, слънцето се разпиляваше по листата и ме караше да притворя очи. В такива мигове разбираш, че понякога не плодът е дарът, а сиянието, което го обгръща.

 

круши петровки...

ослепявам

от светлината

 

Диана Тенева

AI-Generated Image

Живописницата на Жисен

 

живописница —
по стените разцъфтяват
цветни мълчания

под стряхата тихо
боите разказват деня
без нито една дума

малки платна —
лятото се е скрило
във всеки цвят

от стария зид
цветовете отлитат
като пеперуди

живописница на Жисен —
всяка картина пази
частица небе

тиха галерия —
по дървените стативи
светят сезони

Диана Тенева

ярки сънища

     Понякога нощта ми подарява живот, който не съм живяла – улици без страх, лица без сбогуване, прозорци, през които влиза само утринна светлина. Събуждам се с усещането, че най-хубавото предстои и не е само в съня ми. Докато кафето стане, отварям гардероба и посягам не към най-практичното, а към онова, което ме кара да вървя по-смело. Нека денят сам реши дали ще последва съня ми.

 

ярки сънища...

рано сутрин обличам

червената си рокля

 

Диана Тенева

"Лятно време" - Живко Тенев - Жисен

Афиши

 Притихналата гъба е покрита с пластове от стари афиши. Някои са избледнели от дъжда, други са разкъсани от времето, а трети едва се държат за мазилката. Всеки лист е следа от нечие очакване – концерт, спектакъл, среща, обещание за радост. Докато погледът се плъзга по тях, миналото за миг се раздвижва. Лица, гласове и смях изплуват от паметта така внезапно, както гъбите никнат след дъжд. После всичко отново утихва. Афишите остават неподвижни, а срещите – само леки отпечатъци в сърцето.

 

гъбата с афиши -

за миг оживяват

отминали срещи

 

Диана Тенева

круши петровки

 круши петровки...

мълчаливо споделяме

парченца от детството си

Диана Тенева

поляна с глухарчета

 поляна с глухарчета -

горещо лято

и студена зима

Диана Тенева

Глухарчето

 Преди да разцъфне, глухарчето е просто незабележима пъпка сред тревите. Никой не предполага, че в него вече е събрана цяла вселена от крехкост и устойчивост. Така и човекът върви през ежедневието, носейки невидими битки, съмнения и надежди. Светът често се опитва да пречупи различния, да го направи еднакъв с останалите. Но както семенцата на глухарчето не се страхуват от вятъра, а му се доверяват, така и истинската свобода идва, когато приемеш себе си и позволиш на мечтите си да полетят. В тази тиха устойчивост се крие силата – не в шума на победите, а в способността да оцелееш, без да изгубиш своята човечност.

 

вятър разпръсква

семената на деня —

цъфти надежда

 

Диана Тенева

Фоторепортажчета от моята градина

 

Когато светът спира да се върти

Автор                                   Деметра Дулева

Издател                               ИК „Хермес”

Година                                2025

 

„Авеню Версай“ на Деметра Дулева е дълбоко човешки роман за времето, когато светът спира да се върти, но вътрешният живот на хората се разкрива с необичайна сила. Роман за човека в моменти на изпитание, когато самотата, страхът и несигурността отстъпват място на преосмислянето и надеждата. На фона на пандемията в Париж съдбите на осем различни герои се преплитат, за да покажат, че именно в моментите на изолация човек открива най-важните истини за себе си. С елегантен стил, въздействащи образи и фина наблюдателност авторката създава история за любовта, загубата, надеждата и силата на изкуството. „Авеню Версай“ не е просто роман за пандемията, а за смисъла на живота и за невидимите връзки, които ни събират дори когато сме разделени. „Авеню Версай“ е книга, която оставя усещане за топлина, надежда и вяра, че след всяко изпитание идва ново начало.

Личната еволюция в "Когато бях друга" на Ваня Донева

        Когато бях друга“ от Ваня Донева е нежна и дълбока книга с поетични импресии, която ни кани на интимно пътешествие в ритъма на сърцето. Съдейки по естетиката на корицата и жанровото определение, това са поетични откровения за паметта, промяната, търсенето на себе си и за различните „мигриращи думи“ и състояния, които човек преживява по пътя си.

 Корицата веднага задава меланхоличен и силно емоционален тон. Фината графика изобразява нежно женско лице, чиито мисли и коса се преплитат като сложен лабиринт от Морето, залезът и литналите птици в долната част подсказват за преходността на времето, за копнежа по свобода и за погледа навътре – към затихването на деня и утихването на душата. Книгата е дефинирана като „поетични импресии“. Това означава, че читателят не трябва да очаква класически стихотворения, а по-скоро кратки, силно въздействащи текстове, улавящи мигове и настроения. Основният фокус пада върху завръщането към миналото. Изследване на онези моменти, в които авторката е била „друга“ – по-неопитна, по-влюбена или просто различна версия на себе си, която времето е отдалечило, но не е успяло да заличи.

   Книга за личната еволюция, за болката и красотата от това да губиш парченца от себе си, за да откриеш нови. Стиховете следват пулса на чистото човешко вълнение, търсейки хармония с природата и вътрешния свят.

Диана Тенева

вестоносец

         Седях до прозореца в онзи особен час на деня, когато светлината започва да избледнява, а стаята се изпълва с тишина. Мислите ми се връщаха назад — към хора, места и мигове, които времето беше отнесло, но не и заличило напълно.

Тогава нещо леко докосна рамото ми. Вдигнах поглед. Над мен, почти невидимо, паячето бавно спускаше тънката си нишка. Провеси се пред очите ми, сякаш нарочно беше дошло да ми напомни нещо.

Усмихнах се. Понякога вестоносците не идват с писма. Идват тихо — на осем крака, по една сребърна нишка, и носят отнякъде забравен спомен.

 

вестоносец —

паячето над мен провеси

забравен спомен

 

Останах неподвижна. Паячето се покатери обратно и изчезна в ъгъла. А споменът остана — неочакван, неясен, но топъл. Като нещо, което никога не си забравил истински, а просто си оставил да чака своя вестоносец.

Диана Тенева

Живко Тенев - Жисен

ценни уроци

Ропотамо -

животът тече

спокойно там

величествени гори...

сред тях Лъвската глава

извисява ръст

калдъръмени улички...

всяка къща пази спомена

за тези преди нас

изгрев над града -

светлината съживява 

и обагря всяко кътче

кървавочервен залез...

с благодарност и любов

за всеки споделен миг

приливи и отливи -

вярното приятелство

е винаги тук

ценни уроци -

докъде се простира

приятелството

Диана Тенева

ГеоПътувания

небесен огън

     Денят бавно се оттегляше. Слънцето докосваше хоризонта и небето постепенно се изпълваше с топли отблясъци. Всичко наоколо притихна — сякаш природата за миг задържа дъха си, за да види последния миг на светлината.

Тогава, нейде далеч, небето припламна. Една огнена ивица проряза синевата и превърна облаците в пламъци. Не беше ясно дали това е залезът, последният лъч на слънцето или някакво невидимо послание, изпратено от висините. Само за миг светът изглеждаше различен — по-ярък, по-дълбок, почти нереален.

 

небесен огън

припламна нейде

в края на деня

 

После светлината угасна. Но в мен остана усещането, че денят не си е отишъл напълно. Някои мигове не завършват с настъпването на нощта — те продължават да светят някъде дълбоко в нас.

 

Диана Тенева

"Огън" - Живко Тенев - Жисен

мирисът на буря

    Дъждът беше отминал внезапно. По стъклата още се стичаха последните капки, а улицата блестеше, сякаш някой беше разлял сребро по нея. Дърветата потрепваха от вятъра, натежали от вода, и въздухът беше необичайно чист. Отнякъде се чуваше далечният гръм, вече почти превърнал се в спомен.

Излязох навън. По мокрия асфалт се носеше онзи особен аромат на земя, листа и озон — мирис, който остава след бурята и сякаш разказва за нея, без да е нужно да я виждаш. Вдишах дълбоко. За миг ми се стори, че самата тишина ухае.

 

дъждът премина —

остана само

мирисът на буря

 

Стоях неподвижно и разбрах, че и в живота е така. Понякога всичко преминава — тревогата, страхът, болката. Но остават следите. Невинаги видими, понякога само като мирис след дъжд. Те ни напомнят, че сме преминали през бурята и сме останали — малко по-тихи, но и малко по-силни.

 

"Дъжд" - Живко Тенев - Жисен