Денят пристъпва бавно, на пръсти, ходи бос по земята. В утринния хлад тревата диша бавно, а светлината се процежда като обещание. Всичко е крехко и чисто, неподправено от човешка мисъл. Всяка капка пази в себе си краткия живот на нощта и първия поглед на слънцето. Светът е събран в малките неща, които блестят и изчезват, преди да ги назовем.
перли рано сутрин…
капчици роса блестят
върху тревата
Диана Тенева
AI - Generated Image
Въздухът е неподвижен, но не празен – в него пулсира нещо неизказано. Човек се вслушва и разбира, че тишината не е липса, а присъствие. Тя събира разпилените мисли, изглажда тревогите и оставя само най-същественото. Някъде между дъха и паузата се ражда усещането за промяна – незабележима, но неизбежна.
звукът на тишината…
утре светът
ще бъде друг
Диана Тенева
"Звукът на тишината" - Живко Тенев - Жисен
Пладне. Светлината пада меко върху градината и всичко изглежда неподвижно, сякаш светът е спрял. Само жуженето нарушава тишината – равномерно, утешително, като древен ритъм. Пчелите преминават от цвят на цвят, без колебание, без нито едно излишно движение. В тяхното движение няма съмнение, няма търсене на смисъл – то просто се случва. Гледам и усещам как мислите ми се разтварят, излишните въпроси се стопяват. Остава само простото присъствие на пчелите – чисто, спокойно, достатъчно.
жужене на пчели
в цветята...
свещена простота
Диана Тенева
"Пролетта" - Живко Тенев - Жисен
Събирам думите като капки, които отказват да паднат. Стоят на ръба на гласа ми – тежки, недоизречени, като спомени, които не намират път навън. Понякога мълчанието е по-плътно от сълзите. В него се раждат кратки образи – мигове, които искат да бъдат изречени, но остават заключени в гърлото, превърнати в тиха вътрешна болка. И колкото повече ги задържам, толкова по-ясно усещам, че те не изчезват – само се превръщат в нещо по-фино, почти невидимо, но осезаемо като дъх в студено утро.
буца в гърлото –
неизплаканите мои
хайку импресии
Диана Тенева
"Две капки" - Живко Тенев - Жисен
Ранна пролет разтваря света като внимателно разгърната книга. Въздухът носи мирис на влажна земя и нещо древно, сякаш времето се е върнало назад, за да напомни за онези, които са били преди нас. Гледам напъпилото дърво – крехко и силно едновременно. Във всяка пъпка има обещание, но и памет. Мисля си как корените му пазят истории, които никога няма да чуя, а въпреки това ги нося в себе си. Дали животът ми е само мой, или е продължение на нечий друг, на нечия тиха надежда? В тази тишина границите се размиват – между минало и настояще, между „аз“ и „ние“.
напъпило дърво —
себе си ли живея или
предците в мене дишат
Диана Тенева
Снимка: Диана Тенева
Следобедът е топъл и леко натежал от спомени. Прозорецът е открехнат, а въздухът влиза тихо, почти предпазливо, сякаш не иска да наруши нищо. Някъде отвън се раздвижва вятърът и носи със себе си не само мирис на пролет, но и нещо по-дълбоко – неуловимо, познато. Звънът е фин, почти като шепот, който не се нуждае от думи. И в този звук има нещо от онези вечери, когато гласът ѝ ме викаше по име – мек, топъл, сигурен.
Стоя неподвижно и слушам. Не съм сигурна дали е вятърът, или споменът, който се връща. Но за миг не правя разлика.
вятърни камбанки…
сякаш чувам
гласът на мама
Диана Тенева
AI-Generated Image
Вечерта се стича бавно по перваза, сякаш времето е забравило накъде да тръгне. Светът е притихнал между две вдишвания, а мислите – разпилени като листа, които никой не бърза да събере. Гледам небето и търся знак, нещо малко и крехко, което да ми каже, че разстоянията не са окончателни. Че има мигове, в които двама души, дори далеч един от друг, могат да се срещнат там, където думите не стигат – в съня.
И ако нощта е достатъчно тиха, може би ще прекрача тази невидима граница. Може би ще те намеря там – не като спомен, а като присъствие.
розова луна…
ще споделим ли някога
същия сън
Диана Тенева
Живко Тенев - Жисен
Тишината след счупването е най-силна. Парчетата се разпръсват като спомени, които вече не могат да се съберат в първоначалната си форма. По масата се разлива нещо повече от течност – миг, задържан твърде дълго, и после изпуснат. Всяка капка отмерва края на нещо уж обикновено, а всъщност безвъзвратно. И колкото повече изтича, толкова по-ясно става, че времето не се чупи – само ние не умеем да го задържим.
счупена чаша –
изтичат последните
капки вечност
Диана Тенева
"Свещеното съдържание" - Живко Тенев - Жисен
Вятърът едва докосва тревата и я кара да зашепне – не с думи, а с памет. Сред зеленото, крехко и почти незабележимо, едно глухарче стои като малък свят, събрал в себе си светлина и отминали дни. Някога нечии ръце са го откъсвали с желание, нечии устни са му доверявали мечти, а после всичко е отлитало – леко, почти без следа. Само тишината помни. Тя не съди, не връща, не пита – просто пази онова, което сме оставили да си тръгне.
 |
| "Спомен за приятел" - Живко Тенев - Жисен |
Здрачът се спуска тихо над Копривщица, сякаш прибира в пазвите си всяка стъпка, всяка дума, всяка отминала въздишка. Дървените къщи пазят топлината на деня, а прозорците им – отблясъци от животи, които не са забравени, а просто притихнали. По калдъръма ехото от стъпки се губи бавно, като шепот, който не бърза да бъде чут. Нощта тук не е тъмнина, а убежище – за спомени, за тайни, за истории, които още чакат своя разказвач.
 |
| AI-Generated Image |
