silence after the rain

     Happy and honored to have a haiku published in Enchanted garden issue 17. Thank you to Steliana Cristina Voicu for choosing my haiku as an editor's choice and for its translation into Romanian.

    Щастлива съм, че имам хайку, публикувано в Enchanted garden брой 17. Благодарности към Steliana Cristina Voicu, че хайкуто ми е избор на редактора и за превода му на румънски език.

 

silence after the rain –

a drop still keeps the sky

deep within itself

 

liniște după ploaie –

un strop păstrează încă cerul

adânc în sine

 

тишина след дъжда -

една капка все още пази

небето в себе си

 

Diana Teneva

Published in Enchanted Garden issue 17

Старата къща

        Отдавна никой не живее тук. Портата е провиснала, бръшлянът е превзел оградата, а прозорците гледат към пътя с нетърпение някой да се завърне. Някога дворът се изпълвал с детски гласове, мирис на печени чушки и стъпки, забързани за неделния обяд. По стените още личат сенките на картини, а в шкафа е останала порцеланова чаша с отчупена дръжка.

    Сега само вятърът влиза без покана. Промъква се през пукнатините, разтваря старите врати и развява пожълтелите пердета на прозорците. Понякога ми се струва, че къщата не е изоставена, а просто е заспала, за да събере в съня си всички, които някога са я наричали дом.

 

есенен вятър –

плаче старата къща

в съня си

 

Диана Тенева

 

"Селска къща" - Живко Тенев - Жисен

режисирана снимка

     Подреждат хората, усмивките, цветята. Някой застава в центъра, друг леко се навежда, трети протяга ръка за аплодисменти. „Още една снимка!“ – чува се глас зад обектива. Всички знаят къде да гледат и какво да покажат. Само истината остава извън кадър – тя не е получила покана.

После снимката се появява в мрежата. Сърчица, възторжени коментари, поздравления. Почитта е документирана, споделена, съхранена за поколенията. Ала когато светлините угаснат и столовете опустеят, остава един въпрос: дали уважението се измерва с броя на свидетелите, или с онова, което правим, когато няма кой да ни гледа?

 

почитта

която ни се дължи…

режисирана снимка

 

Диана Тенева

"Метавселена" - Живко Тенев - Жисен

Извън обхват

Екранът угасва. Първо идва раздразнението – толкова неща остават недовършени, толкова гласове чакат отговор. После тишината бавно разтваря невидимите си врати. Чувам дъжда по перваза, стъпките на съседката по стълбите, собственото си дишане. Чаят е още топъл. Книгата ме чака от седмици. А небето през прозореца е цяла вселена, за която съм забравила да вдигна очи.

Телефонът отново светва. Не го докосвам. Някъде там светът продължава да бърза, да споделя, да търси. Аз оставам тук – в малкото пространство между две глътки чай, където нищо не ми липсва.

 

няма интернет –

по-щастлива съм

от всякога

 

Диана Тенева

 

"Уединение" - Живко Тенев - Жисен

Надежда

Цяла зима градината мълчи. Под замръзналата пръст времето е спряло, а дърветата са забравили шума на листата си. Само аз знам, че някъде там, в тъмното, една луковица пази пролетта. Не бърза. Не се съмнява. Събира тишината в себе си и чака.

Днес снегът се стопи. В шепа влажна земя открих малко зелено връхче. Толкова крехко, че вятърът можеше да го прекърши, и толкова смело, че пробиваше света.

 

надежда…

луковица дълбоко

в земята спи

 

Диана Тенева

 

"Семето на живота" - Живко Тенев - Жисен

Изгрев

         Хоризонтът просветля. Не изведнъж. Най-напред се появи тънка златна нишка, която докосна един връх, после друг. И тогава един-единствен лъч проби мъглата и освети самотен бор, вкопчен в скалата. Дървото сякаш се изправи още по-високо, без да помръдне.

Стояхме неподвижно. Никой не посегна към телефона, никой не наруши тишината. За миг имах чувството, че планината ни е допуснала до своята тайна — не за да я разгадаем, а за да усетим колко светлина може да побере един миг.

Когато слънцето се издигна, магията изчезна. Но нещо от нея остана в нас.

 

изгрев над хребета –

величието на планината

в един-единствен лъч

 

Диана Тенева

"Белият изгрев" - Живко Тенев - Жисен

късна есен

Годините са прибрали лятото в пожълтели албуми, а есента е оставила по первазите шепа листа. Разтварям стария гардероб и оттам ме посреща мирисът на лавандула и отминало време. На закачалката виси тя — роклята, която обличах, когато светът още не знаеше за нашата тайна. Понякога притисках длан към корема си и си представях как един ден ще тичаш през тревата, ще събираш шишарки, ще задаваш въпроси, на които няма да знам как да отговоря.

Сега шевовете са отпуснати, а огледалото ми връща лице, в което времето е оставило своите тихи следи. Докосвам плата. Помня не толкова тежестта на очакването, колкото лекотата, с която те носех навсякъде — без да знам цвета на очите ти, без да съм чувала гласа ти, но вече с място за теб във всяка своя утрешна мисъл.

Навън вятърът отнася последните листа. Прибирам роклята внимателно. Някои прегръдки остават завинаги в тъканта на времето.

 

късна есен…

роклята, с която те носих

под сърцето си

 

Диана Тенева 

"Есен" - Живко Тенев - Жисен

Ритуал

        Светлината се плъзга по ръба на чашата, докосва порцелана и се разлива върху дървената маса. В малкия чайник водата току-що е прегърнала листенцата. Ароматът бавно изпълва стаята, смесва се с прохладата на деня и с далечния глас на птиците.

Не бързам. Всяко движение има своята мярка — да налея водата, да изчакам, да повдигна чашата с две ръце. Три листенца се завъртат в прозрачната течност, после притихват на дъното. Гледам ги и си мисля колко често търсим сложни отговори, а забравяме простото щастие да бъдем тук и сега.

Отпивам. Чаят е топъл, денят — нов. За миг светът се побира в една чаша.

 

ритуал…

с три листенца

пия чая си

 

Диана Тенева

"Ритуал" - Живко Тенев - Жисен

Кръстопът

     На разсъмване пътеката се разделяше на две. Едната се спускаше към долината, където вече се виеше дим от комините. Другата изчезваше сред дърветата и обещаваше неизвестност. Стоях дълго между тях, стиснала в шепа малко камъче, което бях взела за спомен от мястото, където някога бях щастлива.

Колко пъти бях чакала знак — полет на птица, посока на вятъра, нечия протегната ръка. И колко пъти бях наричала съдба собственото си колебание. Ала утрото не даваше отговори. Само светлината бавно изпълваше и двете пътеки, без да предпочита нито една.

Пуснах камъчето. То се търкулна надолу и спря сред тревата. Направих крачка. Не знаех дали ще съжалявам. За пръв път това нямаше значение.

 

изборът винаги

е твой –

няма верен път

 

Диана Тенева

"Верният път" - Живко Тенев - Жисен

Отражения

         Изкачвах пътеката дълго, докато шумът на света остана някъде долу. Между боровете въздухът ухаеше на смола и влажна земя. Пред мен внезапно се разтвори езерото — тъмно, неподвижно, събрало в дълбините си небето.

Наведох се над водата. Лицето ми се появи сред отраженията на дърветата, но вятърът раздвижи повърхността и чертите ми се разпиляха. Няколко борови иглички паднаха върху водата, оставяйки тънки следи. Помислих си колко пъти съм се опитвала да съхраня образа си непокътнат — да бъда същата, да не се променям, да не издавам пукнатините си. Ала планината не пази отражения. Тя приема всичко, което небето ѝ изпраща, и го оставя да отмине.

Изправих се. Водата отново беше гладка. Само аз вече не бях съвсем същата.

 

планинско езеро –

набразден е моят образ

от борови иглички

 

Диана Тенева

"Планинско езеро" - Живко Жечев - Жисен