дързостта на светлината

         Нощта просто разтваря тъмното — и чака някой да посмее да запали първата искра.

Понякога светлината е дръзка. Не идва тихо, не се извинява, че нарушава мрака. Пръсва се наоколо — синя, златна, жива — и превръща тъмнината в пространство за танц. Всяка искра е малък бунт срещу нощта, всяка светла следа — обещание, че дори в най-дълбокото мълчание животът продължава да рисува.

И може би затова нощта не се страхува от светлината. Тя просто ѝ дава своето черно платно.

 

дързостта на светлината –

нощта танцува

в сини и златни искри

 

Диана Тенева

"Венецът на дързостта" - Живко Тенев - Жисен

слънчева жена

     Има хора, които не влизат в деня — те го събуждат. Тя не бърза. Просто носи в себе си онзи невидим ритъм, по който светлината намира път през утрото. Усмивката ѝ отваря прозорци, а присъствието ѝ оставя по стените златни следи. До нея тишината не е празнота, а дъх преди песен.

    Понякога си мисля, че слънцето не изгрява. То просто си спомня за нея.

 

денят започва

с нейния ритъм…

слънчева жена

 

Диана Тенева

Живко Тенев - Жисен

кръгът ще се затвори ли

     Има места, които не намираме на картата. Те се появяват тихо — в нечий поглед, в една дума, в усещането, че за първи път не трябва да се преструваш на някой друг. Дълго търсих своето място, сякаш светът беше пъзел, а аз — липсващото парче. Понякога се питам дали наистина съм стигнала там, където трябва, или просто съм се научила да се побирам в чужди очертания. А може би мястото не е даденост, а избор — онова пространство, в което душата не се свива, за да бъде приета.

 

мястото, където

пасвам – кръгът

ще се затвори ли

 

Диана Тенева

Живко Тенев - Жисен

мудра на слънцето

     Утрото започва в тишина. Сядам с лице към слънцето, затварям очи и поставям ръце върху коленете си с дланите нагоре – жест, който насочва вниманието навътре и събужда усещането за жизнена сила. Дъхът се успокоява. С всяко вдишване приемам светлината, с всяко издишване освобождавам умората.

 

мудра на слънцето -

на талази енергия

блика от мен

 

Отварям очи. Слънцето е високо, а ръцете ми още са във формата на слънчевата мудра. В мен е тихо и светло. Понякога е достатъчно да се спреш, да се обърнеш към светлината и да ѝ позволиш да премине през теб.

 

Диана Тенева

"Уединение" - Живко Тенев - Жисен

неспирен дъжд

Дъждът не спира. Той се стича по прозорците, по улиците, по спомените. Светът навън е размит и притихнал, сякаш дъждовните капки са изтрили всичко излишно, за да останем само двамата.

 

неспирен дъжд -

заравям пръсти

в твоите коси

 

В този миг няма думи. Само топлината на близостта и тихият ритъм на дъжда. Пръстите ми се губят в косите ти, а времето сякаш забавя своя ход. Навън небето плаче, но в нас е тихо.

Дъждът продължава. И може би точно затова този миг е безкраен — защото някои срещи не се измерват с часове, а с усещането, което оставят след себе си.

 

Диана Тенева 

"Извън контрол" - Живко Тенев - Жисен

съня на глухарчето

     Сутринта е тиха. Поляната още пази росата, а глухарчетата са вдигнали белите си главици към небето. Въздухът е неподвижен и сякаш целият свят е спрял, за да не наруши съня им.

    Само един порив – кратък и невидим. Глухарчето потрепва, а пухкавите му семенца се откъсват едно след друго и политат. Сякаш сънят му се разпада на стотици малки желания, понесени към неизвестни места. 

    Вятърът отминава. Поляната отново притихва. Но вече нищо не е същото – едно глухарче е изпратило мечтите си по света.

 

кой прекъсна

съня на глухарчето…

неочакван вятър

 

Диана Тенева

"Цвете" - Живко Тенев - Жисен

фламенко

         Вечерта е топла, въздухът трепти, а тишината сякаш очаква първия удар на токчетата. После китарата проговаря. Ритъмът се ражда бърз и неудържим – стъпка, плясък, завъртане. Червените поли се разлистват като пламъци, а погледите се срещат и разпалват невидим огън.

Фламенкото не просто се танцува – то се преживява. В него има гордост и копнеж, нежност и предизвикателство, тъга и радост. Всяко движение разказва история, а всеки звук сякаш докосва най-дълбоките струни на душата.

И когато музиката утихва, страстта още остава във въздуха – жива, необуздана, неподозирана. Като огън, който не иска да угасне.

 

фламенко –

в неподозиран ритъм

екзалтира страстта

Диана Тенева

Живко Тенев - Жисен

отключен ден

Сутринта идва тиха и светла. Нещо невидимо се отваря пред мен – като врата, която дълго е била затворена. Въздухът е свеж, небето широко, а денят изглежда пълен с възможности. Оставям вчера зад гърба си и за първи път отдавна усещам лекота.

Не знам какво ще донесе този ден. Може би малка радост, среща, усмивка или просто миг спокойствие. Но вече не се страхувам от неизвестното. В мен отново има място за мечти.

Денят е отключен. А с него и сърцето ми. Надеждата тихо избуява – нежна, но жива, като стръкче, пробило през земята след дълга зима.

И тръгвам. Не защото знам къде ще стигна, а защото отново вярвам, че има път.

 

отключен ден –

надежда избуява

отново в мен

 

Диана Тенева

"Отключен ден" - Живко Тенев - Жисен

Недоизречено лято

        Лятото си тръгва бавно. Сутрините още ухаят на трева, слънцето се разлива в злато, а вечерите задържат последните багри на залеза. Всичко наоколо сякаш казва „остани“ – и лятото, и вятърът, и спомените.

Стоя сред тревата и слушам как листата шепнат. В този шепот има нещо познато – думи, които не съм казала, мечти, които не съм посмяла да последвам, пътища, по които не съм тръгнала. Някои мигове просто не ни стигат, за да ги изживеем докрай.

А после идва залезът. Червен, тих и красив. Разбирам, че нищо любимо не остава завинаги. Лятото ще си тръгне, както си тръгват някои хора, някои мечти и някои мигове. И може би най-трудното е да протегнеш ръка към тях, когато знаеш, че вече е късно.

Оставам още малко. Да чуя вятъра. Да запомня светлината. Да прибера в себе си това недоизречено лято – за да има какво да остане, когато то си тръгне.

 

протягам ръка –

недосънуван залез

кърви над гората

Диана Тенева

Живко Тенев - Жисен

сянка на бор

         Под сянката на стария бор времето престава да бърза. Смолистият дъх се смесва с топлината на земята, а вятърът едва докосва клоните. Очите неусетно натежават. Не заспивам – само се оставям на следобеда да ме носи и да ме люлее в скута си. В този миг не искам нищо повече.

 

сянка на бор...
люлее ме следобедът
в тихата си дрямка

 

Диана Тенева

"Летен ден" - Живко Тенев - Жисен