буца в гърлото

     Събирам думите като капки, които отказват да паднат. Стоят на ръба на гласа ми – тежки, недоизречени, като спомени, които не намират път навън. Понякога мълчанието е по-плътно от сълзите. В него се раждат кратки образи – мигове, които искат да бъдат изречени, но остават заключени в гърлото, превърнати в тиха вътрешна болка. И колкото повече ги задържам, толкова по-ясно усещам, че те не изчезват – само се превръщат в нещо по-фино, почти невидимо, но осезаемо като дъх в студено утро.

буца в гърлото –
неизплаканите мои
хайку импресии

Диана Тенева

"Две капки" - Живко Тенев - Жисен

напъпило дърво

     Ранна пролет разтваря света като внимателно разгърната книга. Въздухът носи мирис на влажна земя и нещо древно, сякаш времето се е върнало назад, за да напомни за онези, които са били преди нас. Гледам напъпилото дърво – крехко и силно едновременно. Във всяка пъпка има обещание, но и памет. Мисля си как корените му пазят истории, които никога няма да чуя, а въпреки това ги нося в себе си. Дали животът ми е само мой, или е продължение на нечий друг, на нечия тиха надежда? В тази тишина границите се размиват – между минало и настояще, между „аз“ и „ние“.

напъпило дърво —
себе си ли живея или
предците в мене дишат

Диана Тенева

Снимка: Диана Тенева

вятърни камбанки

     Следобедът е топъл и леко натежал от спомени. Прозорецът е открехнат, а въздухът влиза тихо, почти предпазливо, сякаш не иска да наруши нищо. Някъде отвън се раздвижва вятърът и носи със себе си не само мирис на пролет, но и нещо по-дълбоко – неуловимо, познато. Звънът е фин, почти като шепот, който не се нуждае от думи. И в този звук има нещо от онези вечери, когато гласът ѝ ме викаше по име – мек, топъл, сигурен.

Стоя неподвижно и слушам. Не съм сигурна дали е вятърът, или споменът, който се връща. Но за миг не правя разлика.

вятърни камбанки…
сякаш чувам
гласът на мама

Диана Тенева

AI-Generated Image

розова луна

     Вечерта се стича бавно по перваза, сякаш времето е забравило накъде да тръгне. Светът е притихнал между две вдишвания, а мислите – разпилени като листа, които никой не бърза да събере. Гледам небето и търся знак, нещо малко и крехко, което да ми каже, че разстоянията не са окончателни. Че има мигове, в които двама души, дори далеч един от друг, могат да се срещнат там, където думите не стигат – в съня.

        И ако нощта е достатъчно тиха, може би ще прекрача тази невидима граница. Може би ще те намеря там – не като спомен, а като присъствие.

розова луна…
ще споделим ли някога
същия сън

Диана Тенева

Живко Тенев - Жисен

счупена чаша

        Тишината след счупването е най-силна. Парчетата се разпръсват като спомени, които вече не могат да се съберат в първоначалната си форма. По масата се разлива нещо повече от течност – миг, задържан твърде дълго, и после изпуснат. Всяка капка отмерва края на нещо уж обикновено, а всъщност безвъзвратно. И колкото повече изтича, толкова по-ясно става, че времето не се чупи – само ние не умеем да го задържим.

счупена чаша –
изтичат последните
капки вечност

Диана Тенева

"Свещеното съдържание" - Живко Тенев - Жисен

глухарче

       Вятърът едва докосва тревата и я кара да зашепне – не с думи, а с памет. Сред зеленото, крехко и почти незабележимо, едно глухарче стои като малък свят, събрал в себе си светлина и отминали дни. Някога нечии ръце са го откъсвали с желание, нечии устни са му доверявали мечти, а после всичко е отлитало – леко, почти без следа. Само тишината помни. Тя не съди, не връща, не пита – просто пази онова, което сме оставили да си тръгне.

глухарче…

забравени тайни

в тишината

Диана Тенева

"Спомен за приятел" - Живко Тенев - Жисен

Копривщица

     Здрачът се спуска тихо над Копривщица, сякаш прибира в пазвите си всяка стъпка, всяка дума, всяка отминала въздишка. Дървените къщи пазят топлината на деня, а прозорците им – отблясъци от животи, които не са забравени, а просто притихнали. По калдъръма ехото от стъпки се губи бавно, като шепот, който не бърза да бъде чут. Нощта тук не е тъмнина, а убежище – за спомени, за тайни, за истории, които още чакат своя разказвач.

Копривщица –

много неразказани приказки

се крият в нощите ѝ

Диана Тенева

ГеоПътувания

AI-Generated Image

покана за абитуриентски бал

     Държа поканата - пръстите ми леко треперят и не мога да развържа панделката. Не виждам добре от сълзите, които напират да капнат. Сричам, бъркам думите, но все пак усещам любовта  от думите ви. Малко се чудя кой точно от вас е писал, но това е вашият изказ… познавам го – от упражненията в тетрадките, от смешните извинения, от първите по-сериозни мисли, които ми доверявахте между редовете. Виждам ви – не като клас, а като лица: онези сутрини, в които влизахте сънени и шумни, онези часове, в които спорехме, смеехме се, мълчахме заедно. Колко пъти съм ви се карала, колко пъти съм се гордяла тихо с всеки един от вас. И сега… тази покана не е просто за бал – тя е вашето „готови сме“. А аз не искам да ви пусна, още малко искам да ви задържа в класната стая, където винаги имаше и винаги ще има място за всеки един  от вас.

набъбват сълзи
и мокрят лицето ми –
покана за абитуриентски бал

Диана Тенева

изумление

     Двама души седят на една пейка, между тях – дълго мълчание. Някога думите са били остри като камъчета в обувка и всяка крачка е боляла. Но времето, без да пита, изглажда ръбовете. Един поглед се задържа по-дълго от обикновено, една усмивка се ражда без усилие. И изведнъж става ясно, че това, което е било стена, е започнало да прилича на мост.

изумление...
неусетно омразата
се превръща в обич 

Диана Тенева

AI-Generated Image

божията майка

     В тишината на църквата иконата сияе с меко злато. Лицето ѝ е младо, почти момичешко, с поглед, в който има повече очакване, отколкото тъга. Хората палят свещи, шепнат молитви за вече случили се чудеса. А тя стои там — спокойна, сякаш знае нещо, което още не е изречено и не се е случило. В тази тиха пауза между обещанието и изпълнението времето тече бавно.

божията майка –

млада, красива 

и чудото все още предстои

Диана Тенева

AI-Generated Image