Задушница

     Есенният вятър гони сухите листа по алеите на гробището. Небето е натежало, сиво и ниско, сякаш и то е притихнало в памет на онези, които вече ги няма. Наоколо се носи тежкият, умиротворяващ аромат на тамян, смесен с мириса на влажна пръст и угаснал восък. Хората пристъпват тихо, разговарят с шепот и разчупват хляб за бог да прости. В този ден времето сякаш спира, за да направи път на спомените. Ръцете ни, измръзнали от ноемврийския хлад, пазят малките пламъчета, които свързват нашия свят с техния.

свещици

трептят на вятъра...

задушница

 

Диана Тенева

"Свещенодействие" - Живко Тенев - Жисен

Стоте камъка

     Дълго вярвах, че добротата е сила, която не се изчерпва. Събирах чуждите тревоги, преглъщах думите, прощавах, разбирах, оставах, когато другите си тръгваха. Камък по камък пълнех невидимата си торба. Неусетно раменете ми натежаха, усмивката ми избледня, думите ми станаха все по-малко. Понякога вече нямам сили дори да обяснявам. Не съм станала по-студена. Просто добротата ми се е уморила да носи всичко.

 

стоте камъка

на добротата ми…

промяна

 

Диана Тенева

"Точка на кипене" - Живко Тенев - Жисен

Светът на дуварите

             Зад всеки ъгъл ни дебнат арт загадки. Вървим по улицата, където голям надпис върху трафопост провъзгласява: „ВСИЧКИ АРТИСТИ НА СЕЛО!!!“. Това е местната алея на славата, родена от проекта на художника Венцислав Пирянков и съпругата му Катажина, които всяко лято водят тук своите студенти по изкуства от полския град Познан.             Върху кирпичени стени и дървени порти съжителстват Фрида Кало, Пикасо, Кийт Харинг и емблематичният банан на Анди Уърхол. Световните знаменитости и местните хора са седнали рамо до рамо, превръщайки Старо Железаре в една жива, шарена галерия под открито небе.

 

стара порта...

Карл Лагерфелд връзва

бабина забрадка

 

Диана Тенева

Надежда

     Седяхме на старата пейка в парка, а помежду ни растеше стена от неизказани думи и стари обиди. Есенният вятър гонеше златните листа в краката ни, напомняйки за всичко, което бяхме изгубили през годините. Изглеждаше, че сме се превърнали в непознати, споделящи едно и също пространство, но заключени в собствените си светове.

Тогава едно малко момиченце изпусна балона си наблизо. Вместо да заплаче, то вдигна очи към небето, проследи полета му с усмивка и помаха за сбогом. Този прост жест на чисто приемане и вяра в утрешния ден пречупи нещо в нас. Твоята ръка трепна и бавно, с колеблива несигурност, докосна моята. Топлината се завърна. Разбрах, че докато има воля за прошка, мостът между две души никога не е напълно разрушен.

студени длани...

пръстите се преплитат

за прошка и любов

 

Диана Тенева

Верният път

         Есента тази година дойде някак уморена. Листата окапват по-рано, дните се скъсяват, а утрините носят хлад, който прониква не само под дрехите, но и в мислите. Вървя по познатия път и се опитвам да си спомня кога започнах да се отдалечавам от себе си. Толкова завои, толкова кръстопътища, толкова решения, взети с надеждата, че някъде там ме очаква правилното място. А сега, сред оголените дървета, се питам дали не съм объркала посоката. Дали това, което наричах съдба, не е било просто страх да тръгна по друг път. Есента мълчи. И може би точно в това мълчание се крие отговорът.

 

есента старее…

това ли беше

верният път

 

Диана Тенева

"Верният път" - Живко Тенев - Жисен

Мечта за подслон

         Има дни, в които небето се срива отвътре. Вятърът разпилява последните илюзии, дъждът отмива обещанията, а гръмотевиците заглушават дори собствените ни мисли. Стоя сред тази буря и не търся спасение от света. Търся нечие присъствие. Една протегната ръка. Топлина, в която да оставя умората си. Не ми трябва крепост, нито вечни обещания. Само място, където мога да бъда уязвима, без да се страхувам. Но понякога най-дългото пътуване е до нечие сърце. А най-тъжното – да разбереш, че там вече няма място за теб.

 

завихря се буря…

в сърцето ми само

мечта за подслон

 

Диана Тенева

"В бурята" - Живко Тенев - Жисен

Завръщане

     Има пътища, по които се връщаме не защото сме забравили причините да си тръгнем, а защото сърцето още не е намерило покой. Дълго носих мълчанието, недоизречените думи, гордостта, която ни раздели. Сега стоя пред прага на миналото и не знам дали ще бъда посрещната, или отново ще остана отвън. Не търся оправдания. Не искам обещания. Само една възможност да кажа онова, което закъснях да изрека. Понякога най-трудното завръщане е към човека, когото сме наранили. А понякога – към самите себе си.

завръщане…

сърцето ми люлее

молба за прошка

 

Диана Тенева

"Блудният син се завръща" - Живко Тенев - Жисен

на прицел…

         Понякога любовта прилича на бойно поле, на което никой не иска да признае поражението си. Думите се превръщат в оръжия, мълчанието – в заплаха, а доверието остава без защита. Отново съм на прицел. Познавам този поглед, тази студенина, тази внезапна промяна в гласа. Опитвам се да не отвръщам, да не вдигам щит, да не показвам колко боли. Но всяка следваща атака оставя следа. И започвам да се питам не дали ще издържа още една, а колко още от себе си трябва да изгубя, за да нарека това любов.

 

на прицел…

ще издържи ли сърцето

поредната атака

 

Диана Тенева

"На прицел" - Живко Тенев - Жисен

Неочакван антракт

         Нощта беше наша. Морето шепнеше някъде в тъмното, а луната оставяше сребърна пътека върху водата. По кожата ни още блестяха солените капчици, смесени с топлината на едно дълго лято. Не бързахме за никъде. Светът беше останал отвъд този миг – отвъд докосването, тихия смях и недоизречените желания. После телефонът иззвъня. Толкова неуместно, почти жестоко. Засмяхме се. Любовта понякога също има нужда от антракт. Само че завесата невинаги се вдига отново.

 

телата ни все още

лепнат от сол –

неочакван антракт

 

Диана Тенева

"Антракт" - Живко Тенев - Жисен

Последна позлата

Денят си тръгва бавно, сякаш не му се иска да остави света в прегръдките на нощта. Слънцето докосва върховете на дърветата за последно и разпилява златото си сред листата. Гората притихва. Всяко клонче пази частица от отминаващата светлина. Стоя и наблюдавам този кратък миг на съвършенство. Колко много красота има в раздялата! И колко нежно природата ни напомня, че дори краят може да бъде красив.

 

привечер…

последна позлата

обагря гората

 

Диана Тенева 

"Привечер" - Живко Тенев - Жисен