Излязох рано, без да бързам. Клоните бяха побелели от скреж, сякаш нощта още не си е тръгнала. Стоях и гледах — не търсех нищо, но очите ми се спряха там, където цветът отказваше да изчезне. Шипките светеха отдалеч, малки и упорити, и ми напомниха за онова в мен, което остава живо, дори когато всичко наоколо се е свило от студ. Усмихнах се, защото познах топлината.
скреж по клоните...
само шипките
червенеят отдалеч
Диана Тенева
 |
| Снимка от нета |
Нощта ни разголва докрай - до кост. Светлината не топли, само увеличава разстоянието между нас. Всичко, което бихме могли да бъдем, стои неизречено — не от страх, а от знание. Понякога небето е свидетел, понякога съдник; тази нощ е и двете.
гладна луна
ни гледа отвисоко…
невъзможна любов
Диана Тенева
"Луната Кингу" - Живко Тенев - Жисен
Думите се отдръпнаха първи. Остана паузата между нас – лека, но окончателна. Студът не дойде изведнъж, а започна от погледа ти, в който вече нямаше път назад. Снегът продължи да пада бавно, заглушавайки всичко неизречено.
очите ти
казват
сбогом –
снежинките
все
по-големи
Диана Тенева
Зимата е стигнала до прага. Въздухът ехти от вълчи вой, а гладът има очи. Зная старите закони – в дни като тези се пази огънят, пази се гласът, пази се сърцето. Не защото си беден, а защото си жив. И защото има неща, които, веднъж дадени, не се връщат.
вълчи празници…
не давам нищо
назаем
Диана Тенева
"Снежно" - Живко Тенев - Жисен
01.02. - врабче
врабче на перваза -
радостни възгласи
в класната стая
02.02. - зимна премяна
сняг на парцали -
откога дърветата
чакат тази премяна
Задържам се на прага по-дълго, отколкото е нужно. Металът в дланта ми е студен и тежък, сякаш помни всички опити преди този. Зная къде води вратата и въпреки това не пристъпвам. Понякога самото притежание е достатъчно, а отварянето би разрушило онова, което още ни пази и държи цели.
ключ в ръката ми…
някои врати не могат
да бъдат отворени
Диана Тенева
 |
| "Тайният код на земята" - Живко Тенев - Жисен |
Снегът още не се е отказал от земята, а въздухът реже пръстите. Вървя бавно, по навик, и не очаквам нищо различно от сивота. Тогава, край пътеката, нещо свежда глава – крехко и смело. Не ме топли с тяло, а с обещание. В този миг студът губи силата си.
първо кокиче –
усещам топлина
дори и в студа
Диана Тенева
В късния следобед домът диша бавно, като стар грамофон, който още помни ръцете, държали плочите му. Гласовете на родителите ми се смесват с мириса на кафе и пожълтели снимки. Нищо не е останало същото, и все пак всичко е живо – в паузите между думите, в спомените, които не искат да остареят. Някъде между миналото и тишината се процежда мелодия – неясна, топла, френска.
поразително жив е
светът на моите родители …
френски шансон
Диана Тенева