понеделник, 4 март 2019 г.

ДА УСЕТИШ БЕЗКРАЙНОСТТА В „ПРЕПРОЧИТАЙКИ СЕБЕ СИ“



Усещане за небе със звезди, слънчев изгрев над Тракия, цветна стихия и полъх от страната на изгряващото слънце, нова земя и ново небе, усещане за простор, въздух и криле, попътен вятър, който да издува платната ни, за да не бъдем „самотни острови“, ето това всичко може да се побере в едно име - Вангелия Атанасова. Поетесата продължава да търси отговори на извечните въпроси за смисъла на битието, на собственото съществуване, на избора, на вярата, болката на самотата, приятелството и любовта в седмата си стихосбирка "Препрочитайки себе си".
За n-ти път чета и препрочитам тази тъничка на пръв поглед книжка (дело на Издателско ателие Аб, София, 2018 ), и не мога да се откъсна от нея - всеки път откривам думичка, фраза, образ, които ме карат да размишлявам с часове и с дни да преживявам откритието си.
Чета и се опитвам да видя и открия света по нов начин – този на лирическата героиня, която въпреки лесната си ранимост е решена докрай да се бори и премине през живота, водена от силата и чистотата на чувствата си по отношение не само на материалните, тривиални битовизми, но и по отношение на стойностните неща от живота, които ще ѝ помогнат да преодолее и премине отвъд болката, и уповавайки се на своите морални устои и пориви за хармония и любов, ще достигне до съществено значими прозрения.  
  
Стихотерапия

Да не забравям усещането за простор,
С вода небесна да изплаквам болките си
и да ги простирам върху ръба на хоризонта
и да отминавам… Да отминавам!
И да оставям след себе си у някого
усещането за простор!…
По пътя си неравен да търся, намирам и
раздавам думи за сближаване…

Именно търсенето на нови думи и мисли ще водят героинята по Пътя ѝ в търсене и постигане на идеала.

Искам поне една моя мисъл
да се издигне толкова високо,
че да заприлича на онзи самотен връх  /от стихотворението "Искам поне една моя мисъл"/

Онзи връх, от който изпълнената с любов лирическа героиня ще извика:

Скала, надвиснала над пропаст – държа се,
макар и да изглежда това невероятно!...
Винаги наранена любов –
по-силна и по-жива от мене самата…  /от стихотворението "Автоснимка на кръстопът"/

Това медитативно-съзерцателно измерение на първия цикъл „Усещане за небе със звезди“ завършва с порив за „стих, изтъкан от дъждовни нишки, от лъчи на небесно светило“ и съвсем естествено прелива във втория цикъл „Слънце над Тракия“, който в композиционно отношение е изграден около идеята за любовта към старинен и вечен Пловдив. Стиховете са населени с интересни личности, забележителни сгради, паметници – символи на културните наслоения, придали облика на този град през вековете. Тук, в този цикъл читателите ще преоткрият знакови личности, сгради и местности, колкото реални, толкова и възможни черти на авторски автопортрет като Кючук Париж, Бунарджика, Джендем тепе, Хисар Капия, Къща Ламартин, Стария градски часовник, където заедно с тях ще премине през време-пространственото преплитане и разпръскване на „семената на бунтовните души“, за да достигне до саможертвеното и себеотрицателно прозрение:
 “Готови ли сте като мене да замените името си
с един девиз –послание:
МИР ВАМ!...“  /от стихотворението "Шалом Алейхем", посветено на Шалом Яков Рабинович, световно известен писател-хуманист, живял в дореволюционна Русия/
От този цикъл в съзнанието на читателя остава прекрасният лирически образ на героинята, която възкликва: 
„И всяка страница на този живот 
е небесна врата, 
(издялана с огнена страст и кротко търпение) 
между тъмнината 
             и необятните простори на Белия свят.“ /от стихотворението "Човекът-книга", посветено на големия българин и несравним книжовен деятел Христо Г. Данов/

С много страст и невероятно смирение Вангелия Атанасова, заедно със своята лирическа героиня, ще се втурне в следващия цикъл „Полъх от страната на изгряващото слънце“, където, водена от Башо („Учи се от бора да бъдеш бор“), ще излее най-съкровените си прозрения за смисъла на живота, който никога не може да е еднозначно и окончателно формулиран...


Нещо повече
от това да преминеш…
Да си вече друг!…

Милион нишки
ни свързват невидимо…
/дали го знаем?/

Дали знаем, че съществуват нишки и между небето и земята. Ето това се опитва да открие поетесата в последния цикъл стихове „Нова земя и ново небе“. Дали все някога ще стигнем до „един разкошен къс небе
с някакъв непознат досега искрящ цвят,
който за миг е толкова чист и завършен,
че звучи като Божи глас
и събужда наоколо дъха на приказка…“  („Фрагмент“)

Ето го стремежът на цял един осмислен живот - към извисяването, към нова земя и ново небе, където „може би има КАНАЛИ, по който могат да преминат нашите най-достойни, най-праведни, най-светли мисли и чувства и пренасят най–ценното на ЧОВЕШКИЯ ДУХ някъде във висините - на Нова земя и Ново небе!“ („НОВА ЗЕМЯ И НОВО НЕБЕ“).
Поезията на Вангелия Атанасова е необятен космос, населен с множество открития, всяко от които излъчва собствена аура и светлина, и до които читателят стига ненатрапчиво воден от вродената интелигентност, такт и деликатност на авторката. Сред бруталната агресия на гласове от интернет пространството, нейният глас остава по човешки топъл, мек, разбиращ и всеопрощаващ.

Диана Тенева


Вангелия Атанасова е родена в гр.Гоце Делчев. Завършва гимназия в гр. Пловдив, Факултет по Славянски филологии - българска и руска филология. Изучава и сърбохърватски език (наименование, валидно до 1991г.). Превежда голямата хърватска поетеса Весна Парун и сръбския поет Божидар Тимотиевич. Има специализация по драматургичен анализ в СУ и ВИТИЗ (днес - НАФТИЗ). Сътрудничи в Централния и местен печат с журналистически материали, литературна критика, литературоведски изследвания (поетиката на Никола Вапцаров), творчески портрети на писатели (Елисавета Багряна, Боян Пенев, Дора Габе, Пенчо Славейков, Мара Белчева, Иван Вазов и Русия, Берковският период на Иван Вазов, „Трагедийност и вътрешно озарение в творчеството на Яворов“), нa режисьори и актьори (Мариус Донкин, Любен Гройс), хуманитарен (не строго каноничен) прочит на притчи от Новия завет, поезия. Дълги години преподава български език и литература и история на театъра в училището за сценични кадри Пловдив (понастоящем - НГСЕИ).
              “Препрочитайки себе си” е юбилейна, седма поред стихосбирка.

неделя, 3 март 2019 г.

Хайку дневник на Кукерландия 2019

Снимка: Живко Тенев - Жисен


откраднат миг...
поемам глътка въздух
в Кукерландия

Кукерландия –
многоцветната река
ме поглъща

шарени маски…
поглъщам цветовете
с ненаситни очи

маски гиганти…
светлината разтваря
цветовете

слизам бързо
от въртележката на битието –
Кукерландия

Диана Тенева


Фоторепортаж от Кукерландия може да разгледате оттук.


Кукерландия 2019



Обичаят Кукерство символизира заминаването на зимата и възвръщането на новия живот с настъпването на топлите дни и е един от най-древните по нашите земи, води началото си от преди 6000 години.
Самата дума „кукери” също е с тракийски произход и означава „високи, маскирани хора”. Повечето участници в кукерските игри носят високи шапки /понякога над 2 метра/. Коренът на думата кукер „кук” и по-древната й форма „каук” означава „височина, кривина, високо място”.

В обичая могат да участват само мъже, ергени. Основните действащи лица са Момък (Дядо), Невеста (Баба), Цар и останалите кукери. Само Царят е мъж в зряла възраст, който вече е създал семейство, има деца и имот. Той се вози в каруца, а след нея кукерите влачат и рало, с което ритуално орат земята. В каруцата има и крина със зърно, което Царят символично засява. Събират се в центъра на селото, откъдето тръгват да обикалят къщите с наричания за плодородие и здраве. Домакините даряват „гостите” с вино, храна, а те целуват ръка на стопанина.


След като обиколи селото, дружината се връща на мегдана, където разиграва своя старинен обред. Най-напред кукерите тичат в различни посоки, като дрънчат колкото може по-силно със звънците. Вярва се, че колкото по-шумни са, толкова по-сигурно е, че ще прогонят злите сили и духове. Там ги чака и Невестата, която започва уж да подрежда покъщнина, но всъщност само я разтуря. Момъкът ритуално „опложда” Невестата в суматохата, за да се зароди и новото начало, а кукерите дават на Царя три залъка хляб. Двама от кукерите се впрягат в ралото, а един „орач” ги подкарва обредно. След тях Царят сее зърно от крината, а цялата група ги следва, като скача и размахва саби. Царят благославя за плодородие, един от кукерите ритуално го убива, а останалите се събират над него и го "възкресяват". Невестата „ражда” дете, новото начало е вече на бял свят, земеделската година може да започне и веселбата продължава с народни хора. Накрая всички се събират на богата гощавка от дарената им от хората храна.













Снимки: Живко Тенев - Жисен

четвъртък, 28 февруари 2019 г.

NaHaiWriMo 2019



1.02.

сянка пъпли
по склона -
градоносен облак

2.02. - гледам

проверка на тестове...
една и съща грешка
за n-ти път

2.02. - петльовден

петльовден -
гел по перчема
на съседчето

3.02. - кристал

30 години брак...
кристалното му "да"
все още отеква

4.02. – посока

разсеяна домакиня…
суфлето тръгна
надолу

 5.02. – игумен

часослов…
игуменката без сутиен
на всяка служба

6.02.: чувам

безсъници...
цялото ми тяло
жужи

7.02.: пустиня

пустиня...
само вятърът оставя
подписа си

8.02. - чучур

капеща вода...
помъдрявам заедно
с чучура

капеща вода...
ромоленето на чучура
ме вдъхновява

9.02. - дъх

уханието на джоджен
ще достигне ли до дъщеря ми...
северно сияние

10.02. - букак

жълъдчета...
ще мога ли да изплета
цял букак

11.02. - минута

на гарата...
само още минута
си мой

12.02. - изправен

изправена на ръба...
продължавам скалата
нагоре

13.02. – звънец

последен звънец...
всеки
в различна посока

14.02. - любов

останаха ли
джинджифилови сърчица...
гладна луна

15.02. - храм

делник...
ехтят стъпките ми
в празния храм

16.02. - слънце

зимно слънце...
прането сребрее
от скреж

17.02. - слово

моите думи...
монети, хвърлени
на вятъра


18.02. - дълъг

нямам
достъп до облака...
дълъг ден

ранна есен...
ресните на пончото ми
метат улицата

19.02. – античен

антична ваза...
женските извивки
все още на почит

в дъното хорът
изпява своето мнение...
античен театър

20.02. - уста

снежна луна...
нетърпеливи устни
ме обичат


21.02. - сълза

сълзите на вечността -
янтарена огърлица

вишнев здрач...
твоите сълзи са
моят амулет

през очилата...
сълзата се превръща
в океан

22.02. - шаря

шаря с пръст
набелязани маршрути -
глобус

шарена черга...
никой не може да довърши
бабиния код


23.02. - дълбок

Ягодинската пещера -
следвам щракането на
фотоапаратите

поливен сезон...
от кладенеца се носи
крякане на жаби

дълбок сняг -
и до хлебарницата даже
няма пътека

24.02. - небе

първо внуче...
възклицанията ми
стигат небето

студено небе...
само луната синее
далече

мастилено небе -
звезда с моето желание
полита надолу

25.02. - листо

силен вятър...
скрежно листо се лепва
за палтото ми

26.02. – коленича

поход в планината...
коленича и пия
от извора

27.02. - светъл

скъпа приятелка...
на масата в кухнята
грее дюля

на масата
в кухнята грее дюля...
дъх на приятелство

28.02. - мартеница

армаган -
сънувам мартенички
в писмото от мама

неделя, 17 февруари 2019 г.

„Уки уки, Япония“




Автор: Юлияна Антонова - Мурата
Издател:        Together Academy
Година на издаване:           2018
Език:  български


Невероятно приятна книга, лека за четене, но даваща храна за размисъл.


уки уки…
пухкаво парфе се топи
в устата ми

Диана Тенева