Усещане за небе със звезди, слънчев
изгрев над Тракия, цветна стихия и полъх от страната на изгряващото слънце,
нова земя и ново небе, усещане за простор, въздух и криле, попътен вятър, който
да издува платната ни, за да не бъдем „самотни острови“, ето това всичко може да се побере в едно име - Вангелия
Атанасова. Поетесата продължава да търси отговори на извечните въпроси за смисъла
на битието, на собственото съществуване, на избора, на вярата, болката на
самотата, приятелството и любовта в седмата си стихосбирка "Препрочитайки
себе си".
За
n-ти
път чета и препрочитам тази тъничка на пръв поглед книжка (дело на Издателско
ателие Аб, София, 2018 ), и не мога да се откъсна от нея - всеки път откривам
думичка, фраза, образ, които ме карат да размишлявам с часове и с дни да преживявам
откритието си.
Чета и се опитвам да видя и открия
света по нов начин – този на лирическата героиня, която въпреки лесната си
ранимост е решена докрай да се бори и премине през живота, водена от силата и
чистотата на чувствата си по отношение не само на материалните, тривиални
битовизми, но и по отношение на стойностните неща от живота, които ще ѝ
помогнат да преодолее и премине отвъд болката, и уповавайки се на своите морални
устои и пориви за хармония и любов, ще достигне до съществено значими прозрения.
Стихотерапия
Да не забравям
усещането за простор,
С вода небесна да
изплаквам болките си
и да ги простирам върху
ръба на хоризонта
и да отминавам… Да
отминавам!
И да оставям след себе
си у някого
усещането за простор!…
По пътя си неравен да
търся, намирам и
раздавам думи за
сближаване…
Именно
търсенето на нови думи и мисли ще водят героинята по Пътя ѝ в търсене и
постигане на идеала.
Искам поне една моя
мисъл
да се издигне толкова
високо,
че да заприлича на онзи
самотен връх
Онзи
връх, от който изпълнената с любов лирическа героиня ще извика:
Скала, надвиснала над
пропаст – държа се,
макар и да изглежда
това невероятно!...
Винаги наранена любов –
по-силна и по-жива от
мене самата…
Това медитативно-съзерцателно
измерение на първия цикъл „Усещане за небе със звезди“ завършва с порив за „стих, изтъкан от дъждовни нишки, от лъчи на
небесно светило“ и съвсем естествено прелива във втория цикъл „Слънце над
Тракия“, който в композиционно отношение е изграден около идеята за любовта към
старинен и вечен Пловдив. Стиховете са населени с интересни личности,
забележителни сгради, паметници – символи на културните наслоения, придали
облика на този град през вековете. Тук, в този цикъл читателите ще преоткрият знакови
личности, сгради и местности, колкото реални, толкова и възможни черти на
авторски автопортрет като Кючук Париж, Бунарджика, Джендем тепе, Хисар Капия, Къща Ламартин,
Стария градски часовник, където заедно с тях ще премине през време-пространственото
преплитане и разпръскване на „семената на
бунтовните души“, за да достигне до саможертвеното и себеотрицателно
прозрение:
“Готови
ли сте като мене да замените името си
с един девиз –послание:
МИР ВАМ!...“ /от стихотворението "Шалом Алейхем", посветено на Шалом Яков Рабинович, световно известен писател-хуманист, живял в дореволюционна Русия/
От този цикъл в
съзнанието на читателя остава прекрасният лирически образ на героинята, която
възкликва:
„И всяка страница на този живот
е небесна врата,
(издялана с огнена страст и кротко търпение)
между тъмнината
и необятните простори на Белия свят.“ /
„И всяка страница на този живот
е небесна врата,
(издялана с огнена страст и кротко търпение)
между тъмнината
и необятните простори на Белия свят.“ /
С много страст и невероятно смирение Вангелия Атанасова, заедно със своята лирическа героиня, ще се втурне в следващия цикъл „Полъх от страната на изгряващото слънце“, където, водена от Башо („Учи се от бора да бъдеш бор“), ще излее най-съкровените си прозрения за смисъла на живота, който никога не може да е еднозначно и окончателно формулиран...
Нещо
повече
от
това да преминеш…
Да
си вече друг!…
Милион
нишки
ни
свързват невидимо…
/дали
го знаем?/
Дали знаем, че съществуват нишки и
между небето и земята. Ето това се опитва да открие поетесата в последния цикъл
стихове „Нова земя и ново небе“. Дали все някога ще стигнем до „един разкошен къс небе
с някакъв непознат
досега искрящ цвят,
който за миг е толкова
чист и завършен,
че звучи като Божи глас
и събужда наоколо дъха
на приказка…“ („Фрагмент“)
Ето го стремежът на цял един
осмислен живот - към извисяването, към нова земя и ново небе, където „може би има КАНАЛИ, по който могат да
преминат нашите най-достойни, най-праведни, най-светли мисли и чувства и
пренасят най–ценното на ЧОВЕШКИЯ ДУХ някъде във висините - на Нова земя и Ново
небе!“ („НОВА ЗЕМЯ И НОВО НЕБЕ“).
Поезията на Вангелия Атанасова е
необятен космос, населен с множество открития, всяко от които излъчва собствена
аура и светлина, и до които читателят стига ненатрапчиво воден от вродената
интелигентност, такт и деликатност на авторката. Сред бруталната агресия на
гласове от интернет пространството, нейният глас остава по човешки топъл, мек, разбиращ и всеопрощаващ.
Диана Тенева
Вангелия Атанасова е родена в гр.Гоце Делчев. Завършва гимназия в гр.
Пловдив, Факултет по Славянски филологии - българска и руска филология. Изучава
и сърбохърватски език (наименование, валидно до 1991г.). Превежда голямата
хърватска поетеса Весна Парун и сръбския поет Божидар Тимотиевич. Има
специализация по драматургичен анализ в СУ и ВИТИЗ (днес - НАФТИЗ). Сътрудничи в
Централния и местен печат с журналистически материали, литературна критика,
литературоведски изследвания (поетиката на Никола Вапцаров), творчески портрети
на писатели (Елисавета Багряна, Боян Пенев, Дора Габе, Пенчо Славейков, Мара
Белчева, Иван Вазов и Русия, Берковският период на Иван Вазов, „Трагедийност и
вътрешно озарение в творчеството на Яворов“), нa режисьори и актьори (Мариус
Донкин, Любен Гройс), хуманитарен (не строго каноничен) прочит на притчи от
Новия завет, поезия. Дълги години преподава български език и литература и
история на театъра в училището за сценични кадри Пловдив (понастоящем - НГСЕИ).
