очите ни се срещат

 Седяхме един срещу друг, без да бързаме да говорим. Понякога мълчанието е по-смело от думите – то оставя погледите да вървят напред, сякаш търсят пътека през нечия душа. В този кратък миг между два дъха почувствах как светът се свива до едно просто присъствие: ти и аз, и нещо древно, почти легендарно, което се ражда между хората, когато се разпознаят. Тогава разбрах, че има истории, които не се измислят – те просто се случват и чакат някой да ги изрече тихо, като стара племенна легенда край огън.

 

очите ни се срещат…

като индианска приказка

ме разкажи

Диана Тенева

"Селска хижа"  - Живко Тенев - Жисен

Баба Марта

     Сутринта на първи март винаги носи особена топлина. Спомням си как малките ръце нетърпеливо подават усуканите бяло-червени конци, а в очите им има радост, сякаш подаряват нещо много по-голямо от една мартеница. Докато ги свалям от ръцете си и ги накичвам на клонката розмарин във вазата, усещам как се разлива свежият аромат като тихо обещание за здраве, за пролет и за обич, която се предава от поколение на поколение.

 

Баба Марта –

обичта на децата

ухае на розмарин

Диана Тенева

запалвам свещ

     Запалвам свещта на масата до прозореца, както правеше майка ми в неделя следобед. Пламъкът трепва и стаята се изпълва с меката миризма на восък и чай от липа. Светлината не гони нищо — тя просто събира. По стената заиграват сенки, които приличат на детските ми плитки, на ръката на татко, която ме учи да пиша, на първото писмо, сгънато грижливо в чекмеджето. Усмихвам се, защото усещам как всички тези мигове се настаняват около мен — не тежат, а топлят. Пламъкът е малък, но в него има място за всичко преживяно, за всичко обичано.

запалвам свещ…
свиквам
всичките си спомени

Диана Тенева

"Троица" - Живко Тенев - Жисен

кукери на раздумка

         Площадът още не е огласен от звънците. Маските са свалени и под тях личат усмивки, зачервени от студ и от нетърпение. Кожените пояси с чанове почиват на пейката, а рогата са подпрени до стената на читалището. Някой разказва стара случка от миналата година, друг поправя мустаците на своята маска. Смехът се разлива свободно — човешки, топъл, без страховития глас, който след малко ще прогони злото. В този кратък миг между делника и обреда те са просто съседи и приятели, събрани на приказка, преди да влязат в ролята си.

преди да прогоним
злото —
кукери на раздумка

Диана Тенева

AI Generated Image

Сирни Заговезни

     Вечерта ухае на печени чушки и топла пита. Конецът се полюшва от тавана, а по него — бяло яйце и халва. Детските очи следят движението му със затаен дъх, сякаш в това кръгово люлеене се върти самата година. Смях, протегнати ръце, нетърпение. Някой успява да захапе, друг — не, но радостта е обща. В стаята припламва огън, който ще пречисти старото и ще отвори път на новото. Пожеланията не са просто думи — те са вяра, изречена на глас.

хамкане...
здрава и честита
през годината

Диана Тенева

AI Generated Image

обещание

     Сутринта е с дъх на сбогуване, очакване за нещо - във въздуха витаят неизречени думи. Стоим един срещу друг пред портата, която съм прекрачвала безброй пъти — като дете, като човек, който още не знае накъде тръгва, като възрастен, който има ясна представа за себе си...Сега знам само, че трябва да тръгна. Баща ми не говори много. В погледа му има едновременно тревога и доверие, онова тихо знание, че не може да извърви пътя вместо мен. Ръката му се протяга — не за да ме задържи, а за да ми предаде нещо невидимо: сила, вяра, мярка за честност. Когато поемам дланта му, усещам грапавината на труда и топлината на обичта. В този кратък допир се побира повече, отколкото мога да изрека.

обещание...
поемам отворената длан
на баща ми

Диана Тенева

AI Generated Image

сбогуване

     Седя на ръба на леглото и не бързам да го затворя. В този куфар не прибирам просто дрехи, а утрини с мирис на кафе, смеха ти в коридора, шума на ключа в бравата. Опитвам се да подредя всичко внимателно, сякаш редът може да укроти липсата. Пръстите ми се спират върху старата тениска, която винаги вземах „за всеки случай“ — сега случаят е сбогуването. Знам, че тръгвам, но част от мен остава тук, между книгите, картините и недоизречените думи.

сбогуване...
носталгия наднича
от подредения куфар

Диана Тенева

AI Generated Image

завръщане

     Пътят към дома е същият, но стъпките ми звучат различно. Къщите са притихнали в следобедната светлина, а въздухът носи онзи ранен пролетен хлад, който обещава повече, отколкото дава. В двора тревата е поникнала без да пита. Времето не е спирало, не е чакало ничие завръщане. Само аз нося тежестта на отсъствието си, докато отключвам портата и се оглеждам за нещо познато, което да ме разпознае.

завръщане...
и без мен
минзухарите цъфтят

Диана Тенева

снимка от нета