Сутрин отдръпвам пердето и светлината бавно се разлива по перваза. Там стоят саксиите – тихи, търпеливи, с пръст, която още пази хладината на зимата. Понякога се навеждам и ги докосвам, сякаш да проверя дали вече усещат пролетта. Знам, че под тъмната почва лалетата вече сънуват цветове. И както те чакат своя миг да разцъфнат, така и аз чакам нещо ново да се отвори в дните ми.
перваз на прозорец…
лалета в саксии чакат
пролетта
Диана Тенева
"Лалета" - Живко Тенев - Жисен
Вечер понякога отварям старите снимки или просто затварям очи. Мирисът на пътя, шумът на автобусите, влаковете, самолетите, непознатите улици, площади – всичко се връща така ясно, сякаш е било вчера. Спомням си лицата на хората, с които съм вървяла само няколко часа, но са останали завинаги в паметта ми. Пътуванията не свършват, когато се прибереш – те продължават тихо в теб, съживяват се неочаквано и те отвеждат отново по същите пътища, но този път през сърцето.
съживяване на спомени –
пътувам отново
всичките си пътешествия
Диана Тенева
 |
| "В златния канал" - Живко Тенев - Жисен |
Седяхме един срещу друг, без да бързаме да говорим. Понякога мълчанието е по-смело от думите – то оставя погледите да вървят напред, сякаш търсят пътека през нечия душа. В този кратък миг между два дъха почувствах как светът се свива до едно просто присъствие: ти и аз, и нещо древно, почти легендарно, което се ражда между хората, когато се разпознаят. Тогава разбрах, че има истории, които не се измислят – те просто се случват и чакат някой да ги изрече тихо, като стара племенна легенда край огън.
очите ни се срещат…
като индианска приказка
ме разкажи
Диана Тенева
"Селска хижа" - Живко Тенев - Жисен
Сутринта на първи март винаги носи особена топлина. Спомням си как малките ръце нетърпеливо подават усуканите бяло-червени конци, а в очите им има радост, сякаш подаряват нещо много по-голямо от една мартеница. Докато ги свалям от ръцете си и ги накичвам на клонката розмарин във вазата, усещам как се разлива свежият аромат като тихо обещание за здраве, за пролет и за обич, която се предава от поколение на поколение.
Баба Марта –
обичта на децата
ухае на розмарин
Диана Тенева
Запалвам свещта на масата до прозореца, както правеше майка ми в неделя следобед. Пламъкът трепва и стаята се изпълва с меката миризма на восък и чай от липа. Светлината не гони нищо — тя просто събира. По стената заиграват сенки, които приличат на детските ми плитки, на ръката на татко, която ме учи да пиша, на първото писмо, сгънато грижливо в чекмеджето. Усмихвам се, защото усещам как всички тези мигове се настаняват около мен — не тежат, а топлят. Пламъкът е малък, но в него има място за всичко преживяно, за всичко обичано.
запалвам свещ…
свиквам
всичките си спомени
Диана Тенева
"Троица" - Живко Тенев - Жисен
Площадът още не е огласен от звънците. Маските са свалени и под тях личат усмивки, зачервени от студ и от нетърпение. Кожените пояси с чанове почиват на пейката, а рогата са подпрени до стената на читалището. Някой разказва стара случка от миналата година, друг поправя мустаците на своята маска. Смехът се разлива свободно — човешки, топъл, без страховития глас, който след малко ще прогони злото. В този кратък миг между делника и обреда те са просто съседи и приятели, събрани на приказка, преди да влязат в ролята си.
преди да прогоним
злото —
кукери на раздумка
Диана Тенева
AI Generated Image
Вечерта ухае на печени чушки и топла пита. Конецът се полюшва от тавана, а по него — бяло яйце и халва. Детските очи следят движението му със затаен дъх, сякаш в това кръгово люлеене се върти самата година. Смях, протегнати ръце, нетърпение. Някой успява да захапе, друг — не, но радостта е обща. В стаята припламва огън, който ще пречисти старото и ще отвори път на новото. Пожеланията не са просто думи — те са вяра, изречена на глас.
хамкане...
здрава и честита
през годината
Диана Тенева
AI Generated Image
Сутринта е с дъх на сбогуване, очакване за нещо - във въздуха витаят неизречени думи. Стоим един срещу друг пред портата, която съм прекрачвала безброй пъти — като дете, като човек, който още не знае накъде тръгва, като възрастен, който има ясна представа за себе си...Сега знам само, че трябва да тръгна. Баща ми не говори много. В погледа му има едновременно тревога и доверие, онова тихо знание, че не може да извърви пътя вместо мен. Ръката му се протяга — не за да ме задържи, а за да ми предаде нещо невидимо: сила, вяра, мярка за честност. Когато поемам дланта му, усещам грапавината на труда и топлината на обичта. В този кратък допир се побира повече, отколкото мога да изрека.
обещание...
поемам отворената длан
на баща ми
Диана Тенева
AI Generated Image