счупена чаша

        Тишината след счупването е най-силна. Парчетата се разпръсват като спомени, които вече не могат да се съберат в първоначалната си форма. По масата се разлива нещо повече от течност – миг, задържан твърде дълго, и после изпуснат. Всяка капка отмерва края на нещо уж обикновено, а всъщност безвъзвратно. И колкото повече изтича, толкова по-ясно става, че времето не се чупи – само ние не умеем да го задържим.

счупена чаша –
изтичат последните
капки вечност

Диана Тенева

"Свещеното съдържание" - Живко Тенев - Жисен

глухарче

       Вятърът едва докосва тревата и я кара да зашепне – не с думи, а с памет. Сред зеленото, крехко и почти незабележимо, едно глухарче стои като малък свят, събрал в себе си светлина и отминали дни. Някога нечии ръце са го откъсвали с желание, нечии устни са му доверявали мечти, а после всичко е отлитало – леко, почти без следа. Само тишината помни. Тя не съди, не връща, не пита – просто пази онова, което сме оставили да си тръгне.

глухарче…

забравени тайни

в тишината

Диана Тенева

"Спомен за приятел" - Живко Тенев - Жисен

Копривщица

     Здрачът се спуска тихо над Копривщица, сякаш прибира в пазвите си всяка стъпка, всяка дума, всяка отминала въздишка. Дървените къщи пазят топлината на деня, а прозорците им – отблясъци от животи, които не са забравени, а просто притихнали. По калдъръма ехото от стъпки се губи бавно, като шепот, който не бърза да бъде чут. Нощта тук не е тъмнина, а убежище – за спомени, за тайни, за истории, които още чакат своя разказвач.

Копривщица –

много неразказани приказки

се крият в нощите ѝ

Диана Тенева

ГеоПътувания

AI-Generated Image

покана за абитуриентски бал

     Държа поканата - пръстите ми леко треперят и не мога да развържа панделката. Не виждам добре от сълзите, които напират да капнат. Сричам, бъркам думите, но все пак усещам любовта  от думите ви. Малко се чудя кой точно от вас е писал, но това е вашият изказ… познавам го – от упражненията в тетрадките, от смешните извинения, от първите по-сериозни мисли, които ми доверявахте между редовете. Виждам ви – не като клас, а като лица: онези сутрини, в които влизахте сънени и шумни, онези часове, в които спорехме, смеехме се, мълчахме заедно. Колко пъти съм ви се карала, колко пъти съм се гордяла тихо с всеки един от вас. И сега… тази покана не е просто за бал – тя е вашето „готови сме“. А аз не искам да ви пусна, още малко искам да ви задържа в класната стая, където винаги имаше и винаги ще има място за всеки един  от вас.

набъбват сълзи
и мокрят лицето ми –
покана за абитуриентски бал

Диана Тенева

изумление

     Двама души седят на една пейка, между тях – дълго мълчание. Някога думите са били остри като камъчета в обувка и всяка крачка е боляла. Но времето, без да пита, изглажда ръбовете. Един поглед се задържа по-дълго от обикновено, една усмивка се ражда без усилие. И изведнъж става ясно, че това, което е било стена, е започнало да прилича на мост.

изумление...
неусетно омразата
се превръща в обич 

Диана Тенева

AI-Generated Image

божията майка

     В тишината на църквата иконата сияе с меко злато. Лицето ѝ е младо, почти момичешко, с поглед, в който има повече очакване, отколкото тъга. Хората палят свещи, шепнат молитви за вече случили се чудеса. А тя стои там — спокойна, сякаш знае нещо, което още не е изречено и не се е случило. В тази тиха пауза между обещанието и изпълнението времето тече бавно.

божията майка –

млада, красива 

и чудото все още предстои

Диана Тенева

AI-Generated Image

дигитализация

     Сутрешното кафе изстива до клавиатурата. На екрана се разлистват пожълтели страници — сканирани броеве на стария градски вестник. Лицата от снимките гледат от друго време: откривания, протести, празници, малки обяви за изгубени кучета и намерени ключове. Градът, който вече е променил фасадите си, продължава да диша в мастилото. Клик след клик — и улиците, които някога са шумели, се превръщат в тих архив от светлина.

дигитализация…
цял град увековечен
във вестниците си

Диана Тенева

AI-Generated Image

лалета

     Сутрин отдръпвам пердето и светлината бавно се разлива по перваза. Там стоят саксиите – тихи, търпеливи, с пръст, която още пази хладината на зимата. Понякога се навеждам и ги докосвам, сякаш да проверя дали вече усещат пролетта. Знам, че под тъмната почва лалетата вече сънуват цветове. И както те чакат своя миг да разцъфнат, така и аз чакам нещо ново да се отвори в дните ми.

 

перваз на прозорец…

лалета в саксии чакат

пролетта

Диана Тенева

"Лалета" - Живко Тенев - Жисен

съживяване на спомени

 Вечер понякога отварям старите снимки или просто затварям очи. Мирисът на пътя, шумът на автобусите, влаковете, самолетите, непознатите улици, площади – всичко се връща така ясно, сякаш е било вчера. Спомням си лицата на хората, с които съм вървяла само няколко часа, но са останали завинаги в паметта ми. Пътуванията не свършват, когато се прибереш – те продължават тихо в теб, съживяват се неочаквано и те отвеждат отново по същите пътища, но този път през сърцето.

 

съживяване на спомени –

пътувам отново

всичките си пътешествия

Диана Тенева

"В златния канал" - Живко Тенев - Жисен

очите ни се срещат

 Седяхме един срещу друг, без да бързаме да говорим. Понякога мълчанието е по-смело от думите – то оставя погледите да вървят напред, сякаш търсят пътека през нечия душа. В този кратък миг между два дъха почувствах как светът се свива до едно просто присъствие: ти и аз, и нещо древно, почти легендарно, което се ражда между хората, когато се разпознаят. Тогава разбрах, че има истории, които не се измислят – те просто се случват и чакат някой да ги изрече тихо, като стара племенна легенда край огън.

 

очите ни се срещат…

като индианска приказка

ме разкажи

Диана Тенева

"Селска хижа"  - Живко Тенев - Жисен