Задушница

     Есенният вятър гони сухите листа по алеите на гробището. Небето е натежало, сиво и ниско, сякаш и то е притихнало в памет на онези, които вече ги няма. Наоколо се носи тежкият, умиротворяващ аромат на тамян, смесен с мириса на влажна пръст и угаснал восък. Хората пристъпват тихо, разговарят с шепот и разчупват хляб за бог да прости. В този ден времето сякаш спира, за да направи път на спомените. Ръцете ни, измръзнали от ноемврийския хлад, пазят малките пламъчета, които свързват нашия свят с техния.

свещици

трептят на вятъра...

задушница

 

Диана Тенева

"Свещенодействие" - Живко Тенев - Жисен

Стоте камъка

     Дълго вярвах, че добротата е сила, която не се изчерпва. Събирах чуждите тревоги, преглъщах думите, прощавах, разбирах, оставах, когато другите си тръгваха. Камък по камък пълнех невидимата си торба. Неусетно раменете ми натежаха, усмивката ми избледня, думите ми станаха все по-малко. Понякога вече нямам сили дори да обяснявам. Не съм станала по-студена. Просто добротата ми се е уморила да носи всичко.

 

стоте камъка

на добротата ми…

промяна

 

Диана Тенева

"Точка на кипене" - Живко Тенев - Жисен

Верният път

         Есента тази година дойде някак уморена. Листата окапват по-рано, дните се скъсяват, а утрините носят хлад, който прониква не само под дрехите, но и в мислите. Вървя по познатия път и се опитвам да си спомня кога започнах да се отдалечавам от себе си. Толкова завои, толкова кръстопътища, толкова решения, взети с надеждата, че някъде там ме очаква правилното място. А сега, сред оголените дървета, се питам дали не съм объркала посоката. Дали това, което наричах съдба, не е било просто страх да тръгна по друг път. Есента мълчи. И може би точно в това мълчание се крие отговорът.

 

есента старее…

това ли беше

верният път

 

Диана Тенева

"Верният път" - Живко Тенев - Жисен

Мечта за подслон

         Има дни, в които небето се срива отвътре. Вятърът разпилява последните илюзии, дъждът отмива обещанията, а гръмотевиците заглушават дори собствените ни мисли. Стоя сред тази буря и не търся спасение от света. Търся нечие присъствие. Една протегната ръка. Топлина, в която да оставя умората си. Не ми трябва крепост, нито вечни обещания. Само място, където мога да бъда уязвима, без да се страхувам. Но понякога най-дългото пътуване е до нечие сърце. А най-тъжното – да разбереш, че там вече няма място за теб.

 

завихря се буря…

в сърцето ми само

мечта за подслон

 

Диана Тенева

"В бурята" - Живко Тенев - Жисен

Завръщане

     Има пътища, по които се връщаме не защото сме забравили причините да си тръгнем, а защото сърцето още не е намерило покой. Дълго носих мълчанието, недоизречените думи, гордостта, която ни раздели. Сега стоя пред прага на миналото и не знам дали ще бъда посрещната, или отново ще остана отвън. Не търся оправдания. Не искам обещания. Само една възможност да кажа онова, което закъснях да изрека. Понякога най-трудното завръщане е към човека, когото сме наранили. А понякога – към самите себе си.

завръщане…

сърцето ми люлее

молба за прошка

 

Диана Тенева

"Блудният син се завръща" - Живко Тенев - Жисен

на прицел…

         Понякога любовта прилича на бойно поле, на което никой не иска да признае поражението си. Думите се превръщат в оръжия, мълчанието – в заплаха, а доверието остава без защита. Отново съм на прицел. Познавам този поглед, тази студенина, тази внезапна промяна в гласа. Опитвам се да не отвръщам, да не вдигам щит, да не показвам колко боли. Но всяка следваща атака оставя следа. И започвам да се питам не дали ще издържа още една, а колко още от себе си трябва да изгубя, за да нарека това любов.

 

на прицел…

ще издържи ли сърцето

поредната атака

 

Диана Тенева

"На прицел" - Живко Тенев - Жисен

Неочакван антракт

         Нощта беше наша. Морето шепнеше някъде в тъмното, а луната оставяше сребърна пътека върху водата. По кожата ни още блестяха солените капчици, смесени с топлината на едно дълго лято. Не бързахме за никъде. Светът беше останал отвъд този миг – отвъд докосването, тихия смях и недоизречените желания. После телефонът иззвъня. Толкова неуместно, почти жестоко. Засмяхме се. Любовта понякога също има нужда от антракт. Само че завесата невинаги се вдига отново.

 

телата ни все още

лепнат от сол –

неочакван антракт

 

Диана Тенева

"Антракт" - Живко Тенев - Жисен

Последна позлата

Денят си тръгва бавно, сякаш не му се иска да остави света в прегръдките на нощта. Слънцето докосва върховете на дърветата за последно и разпилява златото си сред листата. Гората притихва. Всяко клонче пази частица от отминаващата светлина. Стоя и наблюдавам този кратък миг на съвършенство. Колко много красота има в раздялата! И колко нежно природата ни напомня, че дори краят може да бъде красив.

 

привечер…

последна позлата

обагря гората

 

Диана Тенева 

"Привечер" - Живко Тенев - Жисен

Изгубен дом

     Странно е как времето отнема първо звука. Лицата остават в пожълтелите снимки, думите – в пожълтелите страници, но гласовете постепенно се разтварят в тишината. Опитвам се да си спомня как ме викаше, как звучеше смехът ти, как произнасяше името ми. Напразно. Остана само усещането за близост, за топлина, за онова сигурно място, към което винаги можех да се върна. Понякога човек не губи просто някого. Губи и дома, мястото, към което да се завърне в бурята.

 

не мога да си спомня

тембъра на гласа ти…

изгубен дом

 

Диана Тенева

"Изгубен дом" - Живко Тенев - Жисен

Онази есен

     Има спомени, които не избледняват с времето. Остават някъде между шума на падащите листа и тишината на отминалите дни. Понякога един случаен полъх на вятъра, ароматът на мокра земя или златната светлина на октомври връщат всичко. И отново съм там – в онази есен, в онзи миг, когато светът сякаш беше спрял. Не помня какво си ми казал. Не помня дори как се разделихме. Но помня топлината на устните ти. Някои целувки не принадлежат на миналото. Те просто остават.

 

онази есен…

все още си спомням

твоята целувка

 

Диана Тенева

"Онази есен" - Живко Тенев - Жисен

Старата къща

        Отдавна никой не живее тук. Портата е провиснала, бръшлянът е превзел оградата, а прозорците гледат към пътя с нетърпение някой да се завърне. Някога дворът се изпълвал с детски гласове, мирис на печени чушки и стъпки, забързани за неделния обяд. По стените още личат сенките на картини, а в шкафа е останала порцеланова чаша с отчупена дръжка.

    Сега само вятърът влиза без покана. Промъква се през пукнатините, разтваря старите врати и развява пожълтелите пердета на прозорците. Понякога ми се струва, че къщата не е изоставена, а просто е заспала, за да събере в съня си всички, които някога са я наричали дом.

 

есенен вятър –

плаче старата къща

в съня си

 

Диана Тенева

 

"Селска къща" - Живко Тенев - Жисен

режисирана снимка

     Подреждат хората, усмивките, цветята. Някой застава в центъра, друг леко се навежда, трети протяга ръка за аплодисменти. „Още една снимка!“ – чува се глас зад обектива. Всички знаят къде да гледат и какво да покажат. Само истината остава извън кадър – тя не е получила покана.

После снимката се появява в мрежата. Сърчица, възторжени коментари, поздравления. Почитта е документирана, споделена, съхранена за поколенията. Ала когато светлините угаснат и столовете опустеят, остава един въпрос: дали уважението се измерва с броя на свидетелите, или с онова, което правим, когато няма кой да ни гледа?

 

почитта

която ни се дължи…

режисирана снимка

 

Диана Тенева

"Метавселена" - Живко Тенев - Жисен

Извън обхват

Екранът угасва. Първо идва раздразнението – толкова неща остават недовършени, толкова гласове чакат отговор. После тишината бавно разтваря невидимите си врати. Чувам дъжда по перваза, стъпките на съседката по стълбите, собственото си дишане. Чаят е още топъл. Книгата ме чака от седмици. А небето през прозореца е цяла вселена, за която съм забравила да вдигна очи.

Телефонът отново светва. Не го докосвам. Някъде там светът продължава да бърза, да споделя, да търси. Аз оставам тук – в малкото пространство между две глътки чай, където нищо не ми липсва.

 

няма интернет –

по-щастлива съм

от всякога

 

Диана Тенева

 

"Уединение" - Живко Тенев - Жисен

Надежда

Цяла зима градината мълчи. Под замръзналата пръст времето е спряло, а дърветата са забравили шума на листата си. Само аз знам, че някъде там, в тъмното, една луковица пази пролетта. Не бърза. Не се съмнява. Събира тишината в себе си и чака.

Днес снегът се стопи. В шепа влажна земя открих малко зелено връхче. Толкова крехко, че вятърът можеше да го прекърши, и толкова смело, че пробиваше света.

 

надежда…

луковица дълбоко

в земята спи

 

Диана Тенева

 

"Семето на живота" - Живко Тенев - Жисен

Изгрев

         Хоризонтът просветля. Не изведнъж. Най-напред се появи тънка златна нишка, която докосна един връх, после друг. И тогава един-единствен лъч проби мъглата и освети самотен бор, вкопчен в скалата. Дървото сякаш се изправи още по-високо, без да помръдне.

Стояхме неподвижно. Никой не посегна към телефона, никой не наруши тишината. За миг имах чувството, че планината ни е допуснала до своята тайна — не за да я разгадаем, а за да усетим колко светлина може да побере един миг.

Когато слънцето се издигна, магията изчезна. Но нещо от нея остана в нас.

 

изгрев над хребета –

величието на планината

в един-единствен лъч

 

Диана Тенева

"Белият изгрев" - Живко Тенев - Жисен

късна есен

Годините са прибрали лятото в пожълтели албуми, а есента е оставила по первазите шепа листа. Разтварям стария гардероб и оттам ме посреща мирисът на лавандула и отминало време. На закачалката виси тя — роклята, която обличах, когато светът още не знаеше за нашата тайна. Понякога притисках длан към корема си и си представях как един ден ще тичаш през тревата, ще събираш шишарки, ще задаваш въпроси, на които няма да знам как да отговоря.

Сега шевовете са отпуснати, а огледалото ми връща лице, в което времето е оставило своите тихи следи. Докосвам плата. Помня не толкова тежестта на очакването, колкото лекотата, с която те носех навсякъде — без да знам цвета на очите ти, без да съм чувала гласа ти, но вече с място за теб във всяка своя утрешна мисъл.

Навън вятърът отнася последните листа. Прибирам роклята внимателно. Някои прегръдки остават завинаги в тъканта на времето.

 

късна есен…

роклята, с която те носих

под сърцето си

 

Диана Тенева 

"Есен" - Живко Тенев - Жисен

Ритуал

        Светлината се плъзга по ръба на чашата, докосва порцелана и се разлива върху дървената маса. В малкия чайник водата току-що е прегърнала листенцата. Ароматът бавно изпълва стаята, смесва се с прохладата на деня и с далечния глас на птиците.

Не бързам. Всяко движение има своята мярка — да налея водата, да изчакам, да повдигна чашата с две ръце. Три листенца се завъртат в прозрачната течност, после притихват на дъното. Гледам ги и си мисля колко често търсим сложни отговори, а забравяме простото щастие да бъдем тук и сега.

Отпивам. Чаят е топъл, денят — нов. За миг светът се побира в една чаша.

 

ритуал…

с три листенца

пия чая си

 

Диана Тенева

"Ритуал" - Живко Тенев - Жисен

Кръстопът

     На разсъмване пътеката се разделяше на две. Едната се спускаше към долината, където вече се виеше дим от комините. Другата изчезваше сред дърветата и обещаваше неизвестност. Стоях дълго между тях, стиснала в шепа малко камъче, което бях взела за спомен от мястото, където някога бях щастлива.

Колко пъти бях чакала знак — полет на птица, посока на вятъра, нечия протегната ръка. И колко пъти бях наричала съдба собственото си колебание. Ала утрото не даваше отговори. Само светлината бавно изпълваше и двете пътеки, без да предпочита нито една.

Пуснах камъчето. То се търкулна надолу и спря сред тревата. Направих крачка. Не знаех дали ще съжалявам. За пръв път това нямаше значение.

 

изборът винаги

е твой –

няма верен път

 

Диана Тенева

"Верният път" - Живко Тенев - Жисен

Отражения

         Изкачвах пътеката дълго, докато шумът на света остана някъде долу. Между боровете въздухът ухаеше на смола и влажна земя. Пред мен внезапно се разтвори езерото — тъмно, неподвижно, събрало в дълбините си небето.

Наведох се над водата. Лицето ми се появи сред отраженията на дърветата, но вятърът раздвижи повърхността и чертите ми се разпиляха. Няколко борови иглички паднаха върху водата, оставяйки тънки следи. Помислих си колко пъти съм се опитвала да съхраня образа си непокътнат — да бъда същата, да не се променям, да не издавам пукнатините си. Ала планината не пази отражения. Тя приема всичко, което небето ѝ изпраща, и го оставя да отмине.

Изправих се. Водата отново беше гладка. Само аз вече не бях съвсем същата.

 

планинско езеро –

набразден е моят образ

от борови иглички

 

Диана Тенева

"Планинско езеро" - Живко Жечев - Жисен

В бурята

          Небето се разцепва от светкавици. Вятърът блъска прозорците, дъждът заличава очертанията на света. Стоим един до друг, но между нас се надига невидима буря — от премълчани думи, от страхове, от умората да бъдем силни. Искам да те спася от всичко, което те наранява, да намеря правилните думи, да поправя онова, което времето е пропукало. Но понякога ръцете ми са празни, а думите — безсилни.

    Тогава просто оставам. Не обещавам, че бурята ще утихне. Не казвам, че знам пътя. Приближавам се и докосвам рамото ти. Навън гръмотевиците продължават. Вътре тишината вече не е самота.

 

в бурята…

достатъчно ли е само

да те обичам

 

Диана Тенева

"В бурята" - Живко Тенев - Жисен