Из старите бележници...

ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

Пеньо Пенев

Из старите бележници...

ВРЕМЕ

За всичко

на човек 

му трябват сили.

За болката,

                   родила любовта.

За радостта, която сме открили

понякога на крачка от смъртта.

И ние се сражаваме

за всичко.

Замаяни от обич и от злост,

забравяме,

                  че в здрача пее птичка,

че някой ходи по тревата бос.

                                                      Росен Василев

Из старите бележници...

СТИХ

И всяка дума трябва да тежи.
Да бъде като самородно злато ...
Душата ми умира сред лъжи.
В сърцето ми угасва светлината.
Потрепват устни.
А не чувам глас.
И не един приятел си отива.
Но истината пак е между нас.
Дори разпната,
тя остава жива.
И всяка дума трябва да тежи ...
Не продължавай своето безумие.
Не казвай нищо.
Или пък кажи
научените от децата думи ... 

                                                         Росен Василев

Из старите бележници...

ВИК

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?

Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.

Блага Димитрова

Из старите бележници...

***

Такава власт над себе си ми даваш,

че аз стоя изтръпнала, безмълвна.

Косите ми със светлина са пълни,

от устните ми капе мед и вино,

огньове еньовденски, сини

играят на прострените ми длани...

Не е то страст,

не е желание –

ако ти нося болка, ще я вземеш;

и смърт да съм дори – ще ме приемеш.

Мълчиш.

А цялата земя крещи: обичам те!

И аз владетелката, тихо коленича

и гордостта ми като дреха пада...

Такава власт над себе си ми даде,

че ти се покорих.

                                                         Станка Пенчева

Из старите бележници...

Шест струни

Китарата кара

мечтите да плачат.

Риданието на душите

разбити

през устата ù кръгла

излита

и както отровния паяк

тя едра звезда си изплита,

да хваща въздишките скришни,

заплували в нейната черна

осикова щерна.

Федерико Гарсия Лорка

Из старите бележници...

Лунни фази

Когато първи път се влюбих

и бях наречена “любима”,

разбрах как уязвимо е това,

как трябва да си все нащрек,

клатушкана върху една надежда.

Когато бях единствено дете,

повиквано от прага с грижа “Дъще”,

разбрах как наранимо е това,

как трябва да си все нащрек,

да не разрушим една надежда.

Когато аз самата станах грижа,

извиквана от сън и полет: “Майко”,

разбрах как непосилно е това,

как трябва да си ден и нощ нащрек,

да създадеш една надежда.

Когато поваленият човек

към мен обърна поглед като вик “Сестра!”,

разбрах какъв е риск това,

как трябва да си винаги нащрек

да защитиш една надежда.

Сега, когато фазите изпълвам

и искам да се нарека “Човек”,

разбирам как най-трудно е това,

как трябва да си цял живот нащрек

да създадеш от себе си една надежда.

                                          Блага Димитрова

Из старите бележници...

Наистина ли си отива лятото...

Наистина ли си отива лятото?

Наистина ли? Лятото ме гледаше.

С очите си отново ме целуваше.

А вятърът се блъскаше във роклята,

прегръщаше нозете й, докосваше

по устните й сянката на залеза

и цялата неспирно я люлееше -

завиждаха му може би ръцете ми...

Завинаги ли? Лятото ме гледаше.

Очите му отново обещаваха

завръщане, по-хубаво от първото -

ний, влюбените, вярваме на лятото.

Ний, влюбените, винаги потъваме

в очите му дълбоки -

в най-дълбокото,

където са зелените съзвездия

на сълзите... Ний вечно се усмихваме.

И устните ни вечно са уплашени.

И вечно, вечно, вечно искаме

да задържиме за минута лятото.

Наистина ли си отива лятото?

Наистина ли? Бързо се притискаме.

И махаме с ръцете си... И гларуса,

и вятъра, и залеза тържествено

ще съобщят на всеки, че за София

със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.

Известно е. Но все пак оставете ме

да се удавя в погледа на лятото.

Да ме вълнува беглото докосване

на медните й колене...

И в пръстите,

замрежили лицето ми изопнато,

да прозвучат тръстиките созополски.

Какво, че е известно. Оставете ме

да й говоря и да вярвам с някакво

забравено, детинско изумление,

че ме обича, че е много влюбена,

че винаги ще ме обича... Лятото

ми маха дълго със ръка...

Ах, лятото

не искаше да си отиде..

                          

                         Христо Фотев

Из старите бележници...

БЪЛГАРИЯ

Магистрала и по нея скрибуца магаре с каруца,
Златна есен ръси пендари и на припека просяк.
Църковен олтар и ничком крадци на икони.
Дете и падналото му зъбче цигара.
Веранда към необята - цяла в решетки.
Куче и старец рошльовци ровят кофи за смет.
Житница на Балканите и безхлебие.
Втори по интелект в света и безумие.
Отворени очи за наука и затворени училища.
Родопска песен в космоса и плач в Родопа.
Пътища-кръстопътища и ограбени пътни знаци.
Двама братя 13 века се карат до кръв
кой да води бащина си дружина.
И двата синода ги благославят: - Мир вам!
Майка вика през океана - Сине, не се завръщай!
България - щедра страноприемница за чужденци,
за своите чужда-чужбина. Моя странна страна
на всевъзможни невъзможности.
Каква молитва да промълвя за тебе?
Господи, спаси ни от нас самите!

                                                               Блага Димитрова

Из старите бележници...

"Българка" - Миглена Кирилова

Похвално слово за българката

Не можеш ли да победиш жената
със роза -не отивай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната,
записана във турския Коран.
Но конниците черни на Пророка,
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.
Насила хубост никога не става! -
потънал в Арда ясния й вик.
Тези предсмъртни думи те тогава
преведоха на своя си език.
Но мъдростта при мъдрите отива…
насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за бели български жени.
Не ги възпряха ни Отца и Сина,
ни Богородица край своя храм.
Под кървавата турска месечина
ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми
и тайно нощем търсиха зокум,
помятаха, а свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки,
от черните скали на Калиакра
и още триста Момини скали.
И ни една не падна пред Пророка!
Годежен пръстен с турчин не мени.
пет века продължаваше-жестока -
най-страшната от всичките войни;
най-героичната война, в която
воюваха кинжалът и честта,
насилието срещу красотата
и простотията  - със мъдростта.
Война! Велика женска епопея,
която имаше жесток закон,
че който падне победен във нея -
дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли чалма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни,
че конят на Пророка Мохамед,
се спъна във Герганините стомни,
в бакърите и от червена мед;
че гордият посланик на султана
край Бисер сведе победен байрак
и паднал във нозете на Гергана,
поклон и стори. До земята чак!

                           Ивайло Балабанов

Из старите бележници...

Без любов

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

                                                              Блага Димитрова

Из старите бележници...

Пръстен

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

 

                                                       Веселин Ханчев

Из старите бележници...

И пак на дъщеря ми

От всяко свое пътуване

Все ти носех по нещо — да те зарадвам,

да усетиш дъха на далечините.

Как обичах завръщането,

прегръдката ни по летища и гари,

разговорите до среднощ...

Този път,

от най-далечното свое пътуване

няма нищичко да ти донеса.

Само — болка и сиротство,

само — заглъхващ спомен за лицето ми,

за гласа, за облака от любов,

с който те обгръщах...

Никога

няма да узнаеш

за най-странното мое пътуване.

Но ти си мисли,

че някъде все пак ме има,

че те виждам,

че в страшен за тебе час

ще се сгъстя в плазма,

в силово поле,

в светлина —

и ти ще се усетиш несломима.

И не сама.

Станка Пенчева

Из старите бележници...

Допълнение към

теорията за любовта

Последната в живота ми навярно!

Изпепеляваща. Задъхана. Горчива.

Грижливо кътана, потайна,

отиваш си, любов, отиваш.

На твойто място бавно цъфва

маково-червена рана.

На пръсти край мене пристъпвай!

Нека още малко тръпна!

Нека още малко се надявам!

И щастлива още малко да остана!

Последната в живота ми, последната!

Зашеметяваща с тайната си огнена,

невероятна като полски цвят

под синевата на ноември!

След теб и на земята ще полегна,

все ще сънувам, че летя.

                                   Яна Ленкова

Из старите бележници...

Сестра

Когато от умора пукат ставите

като разкършвана от бурите гора

не можете дори да си представите

какво е да си имате сестра!

Когато най-добрите ви приятели

предават ви в жестоката игра,

навярно даже нямате понятие,

какво е да си имате сестра!

Загърби ли ви с лекота любимият:

"Не те разбрах. И ти не ме разбра."

тогава точно трябва да си имате

сестра!

Когато се превърна в спомен само

порасналата моя дъщеря

дано да може да опира рамо

до рамото на своята сестра.

                                                         Милена Лилова

Из старите бележници...

Китарата

Китарата почва

да плаче.

Разбити звънят

на утрото чистите чаши.

Китарата почва

да плаче.

И няма да млъкне.

Не може 

да млъкне.

Плаче така монотонно,

както плаче водата,

както вятърът плаче

над снежните преспи.

Не може 

да млъкне.

Плаче за мили 

далечни неща.

За знойния пясък на Юга,

възжаждал камелии бели.

Плаче за стрела без мишена,

за вечер, зора невидяла,

за първата птица, на клона 

умряла.

Китаро!

Сърце смъртоносно ранено

с пет меча.

Федерико Гарсия Лорка