събота, 3 март 2012 г.

Из старите бележници...


Похвално слово за българката

Не можеш ли да победиш жената
със роза -не отивай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната,
записана във турския Коран.
Но конниците черни на Пророка,
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.
Насила хубост никога не става! -
потънал в Арда ясния й вик.
Тези предсмъртни думи те тогава
преведоха на своя си език.
Но мъдростта при мъдрите отива…
насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за бели български жени.
Не ги възпряха ни Отца и Сина,
ни Богородица край своя храм.
Под кървавата турска месечина
ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми
и тайно нощем търсиха зокум,
помятаха, а свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки,
от черните скали на Калиакра
и още триста Момини скали.
И ни една не падна пред Пророка!
Годежен пръстен с турчин не мени.
пет века продължаваше-жестока -
най-страшната от всичките войни;
най-героичната война, в която
воюваха кинжалът и честта,
насилието срещу красотата
и простотията  - със мъдростта.
Война! Велика женска епопея,
която имаше жесток закон,
че който падне победен във нея -
дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли чалма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни,
че конят на Пророка Мохамед,
се спъна във Герганините стомни,
в бакърите и от червена мед;
че гордият посланик на султана
край Бисер сведе победен байрак
и паднал във нозете на Гергана,
поклон и стори. До земята чак!

                           Ивайло Балабанов

1 коментар:

Популярни публикации