Вечерта се стича бавно по перваза, сякаш времето е забравило накъде да тръгне. Светът е притихнал между две вдишвания, а мислите – разпилени като листа, които никой не бърза да събере. Гледам небето и търся знак, нещо малко и крехко, което да ми каже, че разстоянията не са окончателни. Че има мигове, в които двама души, дори далеч един от друг, могат да се срещнат там, където думите не стигат – в съня.
И ако нощта е достатъчно тиха, може би ще прекрача тази невидима граница. Може би ще те намеря там – не като спомен, а като присъствие.
розова луна…
ще споделим ли някога
същия сън
Диана Тенева
Живко Тенев - Жисен
Няма коментари:
Публикуване на коментар