понеделник, 27 февруари 2012 г.

Из старите бележници...


И пак на дъщеря ми

От всяко свое пътуване
Все ти носех по нещо — да те зарадвам,
да усетиш дъха на далечините.
Как обичах завръщането,
прегръдката ни по летища и гари,
разговорите до среднощ...

Този път,
от най-далечното свое пътуване
няма нищичко да ти донеса.
Само — болка и сиротство,
само — заглъхващ спомен за лицето ми,
за гласа, за облака от любов,
с който те обгръщах...
Никога
няма да узнаеш
за най-странното мое пътуване.
Но ти си мисли,
че някъде все пак ме има,
че те виждам,
че в страшен за тебе час
ще се сгъстя в плазма,
в силово поле,
в светлина —
и ти ще се усетиш несломима.
И не сама.

Станка Пенчева

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации