Димитрина Равалиева

* * *

Ще бъде пролет. И магнолиите ще цъфтят.
Ще капе дъжд и цвят от белите магнолии…
Ще се извиват край града канал, алея, път.
Ще бъде пак такава, хладна като тази, пролет.

И улиците вити ще събират пак
дъждовни локви – огледало за суетните дървета.
Но в моите очи ще бъде гъст, мастилен мрак.
Но като закован прозорец аз ще спусна клепки.

Животът минал ще е разпилян късмет –
петаче медно в дупката на тротоара.
Ще се обади католическата църква в пет.
Магнолиите ще отекнат с цъфналите си фанфари.

* * *

Светкавица поръси син прашец
по залива, по гарата товарна.
Ронливият ми спомен за Каварна
от синия й пламък се въззе.

А може Шабла да е този град,
или Созопол… Котви и вериги,
звезди и лодки дъното надига
с поредната връхлитаща вълна.

Над солниците – пара. Загорча
самото светло име на Поморие.
Град – стъкълце, изпуснато на двора,
сън – досънуван, спомен – измълчан…

* * *

Като загаснал въглен се разпадам
от допира на пръстите премръзнали.
За тътен и за дъждове съм жадна:
за буря – сутрин, за порой – по мръкнало.

Нанизвам с поглед жълтите маниста –
пчели върху катрана на тичинките.
А била уж скръбта по дъжд единствен
атавистичен спомен за езичество.

                   Димитрина Равалиева