неделя, 19 февруари 2012 г.

КОГАТО СИ ИЗМИСЛИХ ДУЛЦИНЕЯ


Ти вярваш ли във мелниците, Санчо?
Във мелниците, цепещи вселената
на малки безмисловности, обрамчени
с фалшиви вени, Санчо. С празни вени.

Кажи ми, Санчо, беше ли цинично,
когато си измислих Дулсинея
и тръгнах (срещу Тях) да я обичам,
и себе си обичах… като нея?

А чувах нощем, Санчо, във съня си,
как мелниците кълцаха косите й,
в обковната си глупост как я търсеха…
Те, мелниците, Санчо, я съсипаха.

Те, мелниците, Санчо, я погребаха.
С лопатите приличаха на рицари.
С машинна точност целеха. Изтребиха
последната й родственост със птиците.

Те бясно, Санчо, хвърляха скали
в защита на замерените с камъни.
Но… тя не доживя да я боли.
Умря под тежестта да бъде Дамата. 

Та, Санчо, днеска не е за поезия.
Тя рухна с Дулсинея. Смляна с мъст.
Кръстато знаме лесно се извезва… но
не всеки кръстоносец носи кръст. 

                                        Елица Мавродинова

Няма коментари:

Публикуване на коментар