Някога в края на юли дворът се изпълваше с тежкия аромат на узрели петровки. Под дървото тревата беше нашарена от слънце и сянка, а въздухът трептеше така, сякаш самата светлина имаше вкус. Протягах ръка към плода, но преди да го докосна, слънцето се разпиляваше по листата и ме караше да притворя очи. В такива мигове разбираш, че понякога не плодът е дарът, а сиянието, което го обгръща.
круши петровки...
ослепявам
от светлината
Диана Тенева
AI-Generated Image
Няма коментари:
Публикуване на коментар