Следобедът
беше притихнал. Морето лежеше пред мен като огромно синьо платно, върху което
вятърът рисуваше и веднага изтриваше своите рисунки. Вълните идваха една след
друга, разплитайки белите си коси по брега.
Гледах ги и
си мислех за облаците, които сутринта плуваха ниско над хоризонта — бели
къдели, отронени от небето. После вятърът ги разпиля и морето сякаш ги прибра в
себе си. Остана само далечният хоризонт, чист и необятен.
бели къдели
разплете морето…
къде ли отидоха те
Дълго стоях там. Вълните
продължаваха да идват и да си отиват, а аз усещах, че някои неща не изчезват —
просто се разтварят в света, докато станат част от него. Може би така изчезват
и спомените: неусетно се разплитат и се връщат там, откъдето са дошли.
Диана Тенева
 |
| "Чайки" - Живко Тенев - Жисен |
Няма коментари:
Публикуване на коментар