Нощта е необичайно тиха. Стоя под небето и гледам как звездите сякаш се ронят една по една. Не падат шумно – само оставят светли следи в тъмнината, като мисли, които не могат да бъдат забравени.
В тази тишина човек остава насаме със себе си. Спомням си думите, които не казах, погледите, които отместих, и онези малки избори, за които тогава нямах смелост да се запитам дали са правилни. Може би грехът не винаги е голямо падение. Понякога е пропуснатата ръка, неизреченото „прости ми“, обичта, която сме оставили да чака.
Поглеждам отново към небето. Една звезда пада. И за миг ми се струва, че търси отговора вместо мен.
звездите ронят
тишина... къде е моят
първороден грях?
Диана Тенева
"Зов" - Живко Тенев - Жисен
Няма коментари:
Публикуване на коментар