Седях до прозореца в онзи особен час на деня, когато светлината започва да избледнява, а стаята се изпълва с тишина. Мислите ми се връщаха назад — към хора, места и мигове, които времето беше отнесло, но не и заличило напълно.
Тогава нещо
леко докосна рамото ми. Вдигнах поглед. Над мен, почти невидимо, паячето бавно
спускаше тънката си нишка. Провеси се пред очите ми, сякаш нарочно беше дошло
да ми напомни нещо.
Усмихнах
се. Понякога вестоносците не идват с писма. Идват тихо — на осем крака, по една
сребърна нишка, и носят отнякъде забравен спомен.
вестоносец —
паячето над мен провеси
забравен спомен
Останах
неподвижна. Паячето се покатери обратно и изчезна в ъгъла. А споменът остана —
неочакван, неясен, но топъл. Като нещо, което никога не си забравил истински, а
просто си оставил да чака своя вестоносец.
Диана Тенева
Живко Тенев - Жисен
Няма коментари:
Публикуване на коментар