Докато
четях, си мислех за дъжда.
За онзи
дъжд, който идва след дълго засушаване и не пита какво трябва да отмие. Просто
вали. Върху къщите, върху гробовете, върху старите рани. Върху думите, които
никога не сме успели да кажем.
Може би и
човешката душа има нужда от такъв дъжд.
Да измие
обидата.
Да отнесе
вината.
Да притъпи
спомена.
Да остави
след себе си тишина.
А понякога
любовта е единственият чадър, който не ни пази от дъжда, а ни учи да останем
под него.
Затворих
книгата и навън валеше. Дълго гледах през прозореца.
И за първи
път ми се стори, че дъждът не пада от небето.
Вали от
паметта.
дъждът се връща —
там, където болката
още не е забравена
Диана Тенева
Няма коментари:
Публикуване на коментар