Дълго стоях пред нея. Не знаех дали да вляза, или да остана от тази страна – там, където още бях дете, макар отдавна да бях научила как се мълчи като възрастен.
Зад вратата
беше всичко мое – топлият глас, който ме викаше по име, малките ми страхове,
които някога имаха значение, и онова момиче, което вярваше, че някой винаги ще
го прегърне, когато му стане страшно.
Протегнах
ръка към дръжката. И тогава чух себе си. Не гласа на жената, в която се бях
превърнала, а тихия плач на детето, което толкова дълго бях оставяла да чака.
Влязох. Не
за да се върна назад. А за да го взема със себе си. И за първи път не му казах:
„Не плачи.“ Просто го прегърнах. Дълго. Може би отворената врата не водеше към
миналото. Може би водеше към мен.
отворена врата -
в мен проплака плахо
душата на дете
Диана Тенева
Живко Тенев - Жисен
Няма коментари:
Публикуване на коментар