Банско се събужда с мирис на дърво и сняг, дори когато зимата е само спомен по стрехите. Калдъръмът пази стъпките ни — тихи, неуверени в началото, после по-смели, сякаш градът ни приема за свои. Вятърът слиза от планината и разрошва косите ти, а аз се опитвам да запомня този миг така, както се запомня нещо, което вече си тръгва.
Седим в малко кафене, където времето е заседнало между старите снимки по стените. Говорим за всичко и за нищо — за пътища, които ще поемем, и за такива, които няма да имат смисъл без другия. Навън хората минават, идват, заминават. И ние сме част от това движение, макар да ни се иска да останем неподвижни, като къщите.
Вечерта пада бавно, като завеса, която никой не бърза да вдигне отново. Светлините се запалват една по една, а с тях и онова тихо разбиране, че всяка приказка има своя предел — не защото е свършила, а защото е била истинска.
Диана Тенева
Няма коментари:
Публикуване на коментар