Сутринта е с дъх на сбогуване, очакване за нещо - във въздуха витаят неизречени думи. Стоим един срещу друг пред портата, която съм прекрачвала безброй пъти — като дете, като човек, който още не знае накъде тръгва, като възрастен, който има ясна представа за себе си...Сега знам само, че трябва да тръгна. Баща ми не говори много. В погледа му има едновременно тревога и доверие, онова тихо знание, че не може да извърви пътя вместо мен. Ръката му се протяга — не за да ме задържи, а за да ми предаде нещо невидимо: сила, вяра, мярка за честност. Когато поемам дланта му, усещам грапавината на труда и топлината на обичта. В този кратък допир се побира повече, отколкото мога да изрека.
обещание...
поемам отворената длан
на баща ми
Диана Тенева
AI Generated Image
Няма коментари:
Публикуване на коментар