Тишината, в която да бъдеш себе си

Последните месеци чета и препрочитам "Ничия" /издателство "Жанет 45"/ на Христина Панджаридис и не мога да ù се насладя - всеки път откривам думичка, фраза, реплика от диалог, която така ме парва, че с дни преживявам откритието си.

Много открития направих през очите на главната героиня Доротея – как заслепяващата болка  може да те изхвърли от „коловоза ти“,  да те направи лесна мишена и плячка за чуждите свръх амбиции и жажда за власт, и в крайна сметка, ако не намериш сили да се събереш, може даже да те направи аутсайдер.  Дали познанието или истината е тази, която ни прави свободни?  Кои са праведните хора в днешния глобален свят? Как би се почувствал Господ , ако прочете днешните новини и обяви? Наистина ли само лошата новина вдига рейтинга до небесата? За какво, всъщност, Исус  е изгонил търговците от храма, щом ние оставяме вратата към душите си отворена за тях? Викът на Доротея „Хей, човече, какво продаваш днес?“ е апел на авторката към нас, нейните читатели да осъзнаем какво зло допускаме в себе си, ако продължим да се впускаме в този вихър на покупко-продажбата и приемаме, че „светът е един пазар и в зависимост от случая си продавач или купувач“.

Докато препрочитам книгата, постоянно си  задавам въпроса кое ме кара, всъщност, да посягам към нея отново и отново. Дали защото е писана от жена за жени, макар че е твърде далеч от така модерната напоследък вълна на chicklit, която ни залива отвсякъде – от издателства, телевизионния екран, уебсайтове и електронни медии. Да, този факт допринася за моята пристрастеност, но по-скоро си мисля, че именно фрагментарността е отличителната черта на този роман, и тя ме грабна още в началото. Именно, бидейки фрагментарен, той отразява с пълна сила съвременния начин на писане, а оттам и начина на четене – ние, съвременните читатели четем набързо, скачаме от тема на тема, от преживяване на преживяване, мислите ни се лутат в един безкраен лабиринт, както го прави Доротея. По този начин в нея ще се припознаят не само жени, но и много мъже. Мъже, изпитали болката от загубата на дете, от потъпканото достойнство, от омерзението и погнусата да вършат нещо против волята си… В този смисъл романът, освен че е философски поглед върху съвременния живот, дава възможност на него да се погледне и от модерната напоследък джендър перспектива.

А, ето идва и момента да си призная греха – греха да харесам този роман. Макар и далеч от формата на хайку-роман, в него има много аха-моменти, характерни за хайку поезията. И като автор на брилянтни хайку, Христина Панджаридис не е устояла и е вплела в книгата си стотици ювелирни миниатюри, изпълнени с философията на Изтока.

Чакам с нетърпение следващата книга на Христина Панджаридис, независимо дали ще бъде роман, къси разкази или хайку и танка поезия, защото нейните произведения ми осигуряват необходимата тишина, за да чуя себе си. Тишина, която ме определя  и ме кара да бъда себе си.  

Диана Тенева