сряда, 21 октомври 2026 г.

на прицел…

         Понякога любовта прилича на бойно поле, на което никой не иска да признае поражението си. Думите се превръщат в оръжия, мълчанието – в заплаха, а доверието остава без защита. Отново съм на прицел. Познавам този поглед, тази студенина, тази внезапна промяна в гласа. Опитвам се да не отвръщам, да не вдигам щит, да не показвам колко боли. Но всяка следваща атака оставя следа. И започвам да се питам не дали ще издържа още една, а колко още от себе си трябва да изгубя, за да нарека това любов.

 

на прицел…

ще издържи ли сърцето

поредната атака

 

Диана Тенева

"На прицел" - Живко Тенев - Жисен


понеделник, 19 октомври 2026 г.

Неочакван антракт

         Нощта беше наша. Морето шепнеше някъде в тъмното, а луната оставяше сребърна пътека върху водата. По кожата ни още блестяха солените капчици, смесени с топлината на едно дълго лято. Не бързахме за никъде. Светът беше останал отвъд този миг – отвъд докосването, тихия смях и недоизречените желания. После телефонът иззвъня. Толкова неуместно, почти жестоко. Засмяхме се. Любовта понякога също има нужда от антракт. Само че завесата невинаги се вдига отново.

 

телата ни все още

лепнат от сол –

неочакван антракт

 

Диана Тенева

"Антракт" - Живко Тенев - Жисен


петък, 16 октомври 2026 г.

Последна позлата

Денят си тръгва бавно, сякаш не му се иска да остави света в прегръдките на нощта. Слънцето докосва върховете на дърветата за последно и разпилява златото си сред листата. Гората притихва. Всяко клонче пази частица от отминаващата светлина. Стоя и наблюдавам този кратък миг на съвършенство. Колко много красота има в раздялата! И колко нежно природата ни напомня, че дори краят може да бъде красив.

 

привечер…

последна позлата

обагря гората

 

Диана Тенева 

"Привечер" - Живко Тенев - Жисен


сряда, 14 октомври 2026 г.

Изгубен дом

     Странно е как времето отнема първо звука. Лицата остават в пожълтелите снимки, думите – в пожълтелите страници, но гласовете постепенно се разтварят в тишината. Опитвам се да си спомня как ме викаше, как звучеше смехът ти, как произнасяше името ми. Напразно. Остана само усещането за близост, за топлина, за онова сигурно място, към което винаги можех да се върна. Понякога човек не губи просто някого. Губи и дома, мястото, към което да се завърне в бурята.

 

не мога да си спомня

тембъра на гласа ти…

изгубен дом

 

Диана Тенева

"Изгубен дом" - Живко Тенев - Жисен


понеделник, 12 октомври 2026 г.

Онази есен

     Има спомени, които не избледняват с времето. Остават някъде между шума на падащите листа и тишината на отминалите дни. Понякога един случаен полъх на вятъра, ароматът на мокра земя или златната светлина на октомври връщат всичко. И отново съм там – в онази есен, в онзи миг, когато светът сякаш беше спрял. Не помня какво си ми казал. Не помня дори как се разделихме. Но помня топлината на устните ти. Някои целувки не принадлежат на миналото. Те просто остават.

 

онази есен…

все още си спомням

твоята целувка

 

Диана Тенева

"Онази есен" - Живко Тенев - Жисен


silence after the rain

     Happy and honored to have a haiku published in Enchanted garden issue 17. Thank you to Steliana Cristina Voicu for choosing my haiku as an editor's choice and for its translation into Romanian.

    Щастлива съм, че имам хайку, публикувано в Enchanted garden брой 17. Благодарности към Steliana Cristina Voicu, че хайкуто ми е избор на редактора и за превода му на румънски език.

 

silence after the rain –

a drop still keeps the sky

deep within itself

 

liniște după ploaie –

un strop păstrează încă cerul

adânc în sine

 

тишина след дъжда -

една капка все още пази

небето в себе си

 

Diana Teneva

Published in Enchanted Garden issue 17

петък, 9 октомври 2026 г.

Старата къща

        Отдавна никой не живее тук. Портата е провиснала, бръшлянът е превзел оградата, а прозорците гледат към пътя с нетърпение някой да се завърне. Някога дворът се изпълвал с детски гласове, мирис на печени чушки и стъпки, забързани за неделния обяд. По стените още личат сенките на картини, а в шкафа е останала порцеланова чаша с отчупена дръжка.

    Сега само вятърът влиза без покана. Промъква се през пукнатините, разтваря старите врати и развява пожълтелите пердета на прозорците. Понякога ми се струва, че къщата не е изоставена, а просто е заспала, за да събере в съня си всички, които някога са я наричали дом.

 

есенен вятър –

плаче старата къща

в съня си

 

Диана Тенева

 

"Селска къща" - Живко Тенев - Жисен


сряда, 7 октомври 2026 г.

режисирана снимка

     Подреждат хората, усмивките, цветята. Някой застава в центъра, друг леко се навежда, трети протяга ръка за аплодисменти. „Още една снимка!“ – чува се глас зад обектива. Всички знаят къде да гледат и какво да покажат. Само истината остава извън кадър – тя не е получила покана.

После снимката се появява в мрежата. Сърчица, възторжени коментари, поздравления. Почитта е документирана, споделена, съхранена за поколенията. Ала когато светлините угаснат и столовете опустеят, остава един въпрос: дали уважението се измерва с броя на свидетелите, или с онова, което правим, когато няма кой да ни гледа?

 

почитта

която ни се дължи…

режисирана снимка

 

Диана Тенева

"Метавселена" - Живко Тенев - Жисен


понеделник, 5 октомври 2026 г.

Извън обхват

Екранът угасва. Първо идва раздразнението – толкова неща остават недовършени, толкова гласове чакат отговор. После тишината бавно разтваря невидимите си врати. Чувам дъжда по перваза, стъпките на съседката по стълбите, собственото си дишане. Чаят е още топъл. Книгата ме чака от седмици. А небето през прозореца е цяла вселена, за която съм забравила да вдигна очи.

Телефонът отново светва. Не го докосвам. Някъде там светът продължава да бърза, да споделя, да търси. Аз оставам тук – в малкото пространство между две глътки чай, където нищо не ми липсва.

 

няма интернет –

по-щастлива съм

от всякога

 

Диана Тенева

 

"Уединение" - Живко Тенев - Жисен

петък, 2 октомври 2026 г.

Надежда

Цяла зима градината мълчи. Под замръзналата пръст времето е спряло, а дърветата са забравили шума на листата си. Само аз знам, че някъде там, в тъмното, една луковица пази пролетта. Не бърза. Не се съмнява. Събира тишината в себе си и чака.

Днес снегът се стопи. В шепа влажна земя открих малко зелено връхче. Толкова крехко, че вятърът можеше да го прекърши, и толкова смело, че пробиваше света.

 

надежда…

луковица дълбоко

в земята спи

 

Диана Тенева

 
"Семето на живота" - Живко Тенев - Жисен