Седяхме на старата пейка в парка, а помежду ни растеше стена от неизказани думи и стари обиди. Есенният вятър гонеше златните листа в краката ни, напомняйки за всичко, което бяхме изгубили през годините. Изглеждаше, че сме се превърнали в непознати, споделящи едно и също пространство, но заключени в собствените си светове.
Тогава едно
малко момиченце изпусна балона си наблизо. Вместо да заплаче, то вдигна очи към
небето, проследи полета му с усмивка и помаха за сбогом. Този прост жест на
чисто приемане и вяра в утрешния ден пречупи нещо в нас. Твоята ръка трепна и
бавно, с колеблива несигурност, докосна моята. Топлината се завърна. Разбрах,
че докато има воля за прошка, мостът между две души никога не е напълно
разрушен.
студени длани...
пръстите се преплитат
за прошка и любов
Диана Тенева
Няма коментари:
Публикуване на коментар