Студът хрупа под стъпките ни, а луната лежи ниско - тежка и снежна. Дъхът ни се смесва, ръцете търсят топлина без думи и без оправдания. Не мислим за правилно и грешно — мислим за кожа, за трепване, за близостта, която ни прави истински. Снегът скърца, небето мълчи, а земята приема всичко. И чак после, в тишината след това, идва нуждата да се прекръстиш — от благодарност, че си стигнал до нещо по-голямо от себе си. Молитвата не е дума, а движение на сърцето, което тръгва натам, където светлината не осъжда, а води.
снежна луна…
грехът, който ни
отвежда до бога
Диана Тенева
"Точка на кипене" - Живко Тенев - Жисен
Няма коментари:
Публикуване на коментар