Сутринта започна с излишен шум — чекмеджета, пълни с „някога ще потрябва“, рафтове, които пазят ненужни сувенири вместо спокойствие и въздух. Докосвах предметите един по един и усещах как тежестта им не е в материята, а в обещанията, които съм им дала. Да притежаваш означава да вържеш времето. Когато оставих някои неща да си тръгнат, не загубих нищо — само тишината стана по-ясна. Ръцете ми се освободиха, за да държат деня такъв, какъвто е, без етикети и очаквания. В този миг веригата скъса.

Няма коментари:
Публикуване на коментар