клони
виснали
от
сняг...врабчета две
прелитат
над тях
Диана Тенева
сряда, 29 февруари 2012 г.
Из старите бележници...
Без любов
Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.
Блага Димитрова
вторник, 28 февруари 2012 г.
Из старите бележници...
Пръстен
За твойто тихо идване,
което
все още в мен отеква като
гръм,
за даденото и назад
невзето,
за прошката, че с теб съм
и не съм,
за думите, понякога
спестени,
за ласките, които не
спести,
за силата, която вля у
мене,
когато беше най-безсилна
ти,
за туй, че бе на мое име
кръстен
и твоя лош, и твоя хубав
час,
на твоя малък пръст
наместо пръстен
горещите си устни слагам
аз.
Веселин
Ханчев
понеделник, 27 февруари 2012 г.
Из старите бележници...
И пак на дъщеря ми
От всяко свое пътуване
Все ти носех по нещо — да те зарадвам,
да усетиш дъха на далечините.
Как обичах завръщането,
прегръдката ни по летища и гари,
разговорите до среднощ...
Този път,
от най-далечното свое пътуване
няма нищичко да ти донеса.
Само — болка и сиротство,
само — заглъхващ спомен за лицето ми,
за гласа, за облака от любов,
с който те обгръщах...
Никога
няма да узнаеш
за най-странното мое пътуване.
Но ти си мисли,
че някъде все пак ме има,
че те виждам,
че в страшен за тебе час
ще се сгъстя в плазма,
в силово поле,
в светлина —
и ти ще се усетиш несломима.
И не сама.
Станка Пенчева
неделя, 26 февруари 2012 г.
Из старите бележници...
Допълнение към
теорията за любовта
Последната в живота ми навярно!
Изпепеляваща. Задъхана. Горчива.
Грижливо кътана, потайна,
отиваш си, любов, отиваш.
На твойто място бавно цъфва
маково-червена рана.
На пръсти край мене пристъпвай!
Нека още малко тръпна!
Нека още малко се надявам!
И щастлива още малко да остана!
Последната в живота ми, последната!
Зашеметяваща с тайната си огнена,
невероятна като полски цвят
под синевата на ноември!
След теб и на земята ще полегна,
все ще сънувам, че летя.
Яна Ленкова
събота, 25 февруари 2012 г.
Из старите бележници...
Сестра
Когато от умора пукат ставите
като разкършвана от бурите гора
не можете дори да си представите
какво е да си имате сестра!
Когато най-добрите ви приятели
предават ви в жестоката игра,
навярно даже нямате понятие,
какво е да си имате сестра!
Загърби ли ви с лекота любимият:
"Не те разбрах. И ти не ме разбра."
тогава точно трябва да си имате
сестра!
Когато се превърна в спомен само
порасналата моя дъщеря
дано да може да опира рамо
до рамото на своята сестра.
петък, 24 февруари 2012 г.
Из старите бележници...
Китарата
Китарата почва
да плаче.
Разбити звънят
на утрото чистите чаши.
Китарата почва
да плаче.
И няма да млъкне.
Не може
да млъкне.
Плаче така монотонно,
както плаче водата,
както вятърът плаче
над снежните преспи.
Не може
да млъкне.
Плаче за мили
далечни неща.
За знойния пясък на Юга,
възжаждал камелии бели.
Плаче за стрела без мишена,
за вечер, зора невидяла,
за първата птица, на клона
умряла.
Китаро!
Сърце смъртоносно ранено
с пет меча.
четвъртък, 23 февруари 2012 г.
Димитрина Равалиева
* * *
Ще бъде пролет. И магнолиите ще цъфтят.
Ще капе дъжд и цвят от белите магнолии…
Ще се извиват край града канал, алея, път.
Ще бъде пак такава, хладна като тази, пролет.
Ще капе дъжд и цвят от белите магнолии…
Ще се извиват край града канал, алея, път.
Ще бъде пак такава, хладна като тази, пролет.
И улиците вити ще събират пак
дъждовни локви – огледало за суетните дървета.
Но в моите очи ще бъде гъст, мастилен мрак.
Но като закован прозорец аз ще спусна клепки.
дъждовни локви – огледало за суетните дървета.
Но в моите очи ще бъде гъст, мастилен мрак.
Но като закован прозорец аз ще спусна клепки.
Животът минал ще е разпилян късмет –
петаче медно в дупката на тротоара.
Ще се обади католическата църква в пет.
Магнолиите ще отекнат с цъфналите си фанфари.
петаче медно в дупката на тротоара.
Ще се обади католическата църква в пет.
Магнолиите ще отекнат с цъфналите си фанфари.
* * *
Светкавица поръси син прашец
по залива, по гарата товарна.
Ронливият ми спомен за Каварна
от синия й пламък се въззе.
по залива, по гарата товарна.
Ронливият ми спомен за Каварна
от синия й пламък се въззе.
А може Шабла да е този град,
или Созопол… Котви и вериги,
звезди и лодки дъното надига
с поредната връхлитаща вълна.
или Созопол… Котви и вериги,
звезди и лодки дъното надига
с поредната връхлитаща вълна.
Над солниците – пара. Загорча
самото светло име на Поморие.
Град – стъкълце, изпуснато на двора,
сън – досънуван, спомен – измълчан…
самото светло име на Поморие.
Град – стъкълце, изпуснато на двора,
сън – досънуван, спомен – измълчан…
* * *
Като загаснал въглен се разпадам
от допира на пръстите премръзнали.
За тътен и за дъждове съм жадна:
за буря – сутрин, за порой – по мръкнало.
от допира на пръстите премръзнали.
За тътен и за дъждове съм жадна:
за буря – сутрин, за порой – по мръкнало.
Нанизвам с поглед жълтите маниста –
пчели върху катрана на тичинките.
А била уж скръбта по дъжд единствен
атавистичен спомен за езичество.
пчели върху катрана на тичинките.
А била уж скръбта по дъжд единствен
атавистичен спомен за езичество.
неделя, 19 февруари 2012 г.
КОГАТО СИ ИЗМИСЛИХ ДУЛЦИНЕЯ
Ти вярваш ли във мелниците, Санчо?
Във мелниците, цепещи вселената
на малки безмисловности, обрамчени
с фалшиви вени, Санчо. С празни вени.
Във мелниците, цепещи вселената
на малки безмисловности, обрамчени
с фалшиви вени, Санчо. С празни вени.
Кажи ми, Санчо, беше ли цинично,
когато си измислих Дулсинея
и тръгнах (срещу Тях) да я обичам,
и себе си обичах… като нея?
когато си измислих Дулсинея
и тръгнах (срещу Тях) да я обичам,
и себе си обичах… като нея?
А чувах нощем, Санчо, във съня си,
как мелниците кълцаха косите й,
в обковната си глупост как я търсеха…
Те, мелниците, Санчо, я съсипаха.
как мелниците кълцаха косите й,
в обковната си глупост как я търсеха…
Те, мелниците, Санчо, я съсипаха.
Те, мелниците, Санчо, я погребаха.
С лопатите приличаха на рицари.
С машинна точност целеха. Изтребиха
последната й родственост със птиците.
С лопатите приличаха на рицари.
С машинна точност целеха. Изтребиха
последната й родственост със птиците.
Те бясно, Санчо, хвърляха скали
в защита на замерените с камъни.
Но… тя не доживя да я боли.
Умря под тежестта да бъде Дамата.
в защита на замерените с камъни.
Но… тя не доживя да я боли.
Умря под тежестта да бъде Дамата.
Та, Санчо, днеска не е за поезия.
Тя рухна с Дулсинея. Смляна с мъст.
Кръстато знаме лесно се извезва… но
не всеки кръстоносец носи кръст.
Тя рухна с Дулсинея. Смляна с мъст.
Кръстато знаме лесно се извезва… но
не всеки кръстоносец носи кръст.
Елица Мавродинова
събота, 18 февруари 2012 г.
петък, 17 февруари 2012 г.
четвъртък, 16 февруари 2012 г.
Четиристишие – цветче от дива шипка
***
Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,
че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.
Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива –
посегнеш да го скъсаш ти, и те убожда то накрая.
че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.
Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива –
посегнеш да го скъсаш ти, и те убожда то накрая.
***
Пчела, прости, не те видях. А ти лежиш сега без сила,
във моята гореща длан горещо острие забила.
Боли ме, но не зная аз по-благородно благородство:
с живота си да заплатиш за правото да носиш жило.
във моята гореща длан горещо острие забила.
Боли ме, но не зная аз по-благородно благородство:
с живота си да заплатиш за правото да носиш жило.
***
Какво е болката? Това е делът на чистите души.
Света те виждат чист и модър и разликата ги души.
И колкото си пo-възвишен, по-силно болката боли те.
И ще е вечна тя, че злото не може да се разруши.
Света те виждат чист и модър и разликата ги души.
И колкото си пo-възвишен, по-силно болката боли те.
И ще е вечна тя, че злото не може да се разруши.
***
Усещане за чужда болка – най-първи знак на чистота.
Ако го имаш – имаш право да преминаваш през света
със чисто и открито чело и да е право твойто дело…
Във всеки дом да имаш ъгъл и ключ от всякоя врата.
Ако го имаш – имаш право да преминаваш през света
със чисто и открито чело и да е право твойто дело…
Във всеки дом да имаш ъгъл и ключ от всякоя врата.
***
Да пееш, значи да умираш във името на нещо бъдно.
Ти нямаш право да избираш, щом някой вече безразсъдно
белязал те е с тази дарба! Ти можеш само да не спираш.
И ако звуците намираш, ще имаш царството отвъдно…
Ти нямаш право да избираш, щом някой вече безразсъдно
белязал те е с тази дарба! Ти можеш само да не спираш.
И ако звуците намираш, ще имаш царството отвъдно…
***
Внимавай в думите си, брат, че ехото отеква дълго.
Внимавай, докато си млад, че ехото отеква дълго.
Изпуснеш дума, после тя сто пъти чуква те в челото,
нататък връща те – назад.Че ехото отеква дълго.
Внимавай, докато си млад, че ехото отеква дълго.
Изпуснеш дума, после тя сто пъти чуква те в челото,
нататък връща те – назад.Че ехото отеква дълго.
вторник, 14 февруари 2012 г.
ГОДЕНИЦАТА НА ВИНАРЯ
 |
| Мария Делчева |
Годеница
твоя дълго бях,
но не бе достатъчно това.
Искаше за теб да бъда
сок живителен в кръвта.
И преобрази ме ти тогава
в лоза отрупана богато
и с пръсти бързи и чевръсти
на майстор – опитен винар
откъсна грозда ми янтарен
от вино тъмно натежал...
Така до капка изцеди ме,
И претвори ме в еликсир,
във който себе си ти давиш
и болката по мене все тешиш.
Докоснат ли ме пръстите
чевръсти
отново пак ще се родя,
събрала слънце и земя в
зърна...
Не ме заменяй дотогава
със имитация фалшива -
искряща ще съм, и пенлива
единствено
във виното горчиво.
понеделник, 13 февруари 2012 г.
неделя, 12 февруари 2012 г.
Нови четиристишия
Таньо Клисуров
***
Светът - круизен кораб в океан.
В пробойните му с шум вода навлиза.
Във бара капитанът е пиян.
А катастрофата наричат криза.
В пробойните му с шум вода навлиза.
Във бара капитанът е пиян.
А катастрофата наричат криза.
***
За името си бориш се във бой неравен -
да бъдеш Някой, да покажеш ръст.
Но все по-непознат теб възрастта те прави,
додето станеш Никой, само равна пръст.
да бъдеш Някой, да покажеш ръст.
Но все по-непознат теб възрастта те прави,
додето станеш Никой, само равна пръст.
**
Младост - Обетована земя.
Не към нея, ти вървя обратно.
Да достигнеш старост съумя:
радостта плати, а мъката - безплатно.
Не към нея, ти вървя обратно.
Да достигнеш старост съумя:
радостта плати, а мъката - безплатно.
***
Сметки за ток, за вода и за смет…
Банка да бях, щях да фалирам.
Аз съм обаче беден поет
с поръждявала, но весела лира.
Банка да бях, щях да фалирам.
Аз съм обаче беден поет
с поръждявала, но весела лира.
Източник: Литературен свят
събота, 11 февруари 2012 г.
петък, 10 февруари 2012 г.
tôt, dans le jardin
 |
| Gissen |
tôt, dans le jardin
somptueuse sveltesse –
la fleur se dresse
Diana Teneva
Абонамент за:
Публикации (Atom)