в ъгъла на градината...
тиква
Диана Тенева
Ангелина Тенева |
Росен Тенев |
***
нарастваща луна…
мога да чуя себе си
и това ми е достатъчно
***
ин и ян…
готова съм да приема
промяната
***
нашите лица
вечно млади…
CGI технология
***
твоята червена рокля…
да танцуваме
салса
***
чаша вино –
сподели небето си
с мен
***
свещ на вятъра…
отвъд пътят започва
отначало
***
стар албум…
панделката по-голяма
от главата ми
***
циркът
си замина…
сенна хрема
ПЪРВИ ПЕТЛИ
Първи петли…
Любовта е с дъх на сол,
горчивосладка,
невъзможно кратка…
Август – мярка
на боговете за блаженост –
лениво сипна зората
с дъх на сол…
***
Улицата ме поглъща,
дави ме в хиляди цветове,
по кожата ми полепва
мирис на липи,
а върху мен
все още вали
снощният ти шепот –
шепот на звезди…
и сълзи!
***
Свърши любовта –
Той тайно и сам
си яде ябълката,
а навън снегът
вали ли, вали…
Не остават
даже семчици
за обратни следи
към Дома,
където Тя отново
разпуска коси
за следващия,
който ще ѝ даде
обелена и нарязана
ябълка.
АЗ
Кратко и точно АЗ,
а в него цяла вселена –
трепери моят глас
в недовършена поема
и в нощвите зрее квас,
който после хлябът обема.
Кратко и точно АЗ
с думи, мъдрост и звуци
налива, пълни се клас
и в очите на нашите внуци
свети бунтът в екстаз.
ПРЕВОД НА ЖИВОТА
Не се научих
правилно да те живея –
извънритъмно дишам,
извънритъмно пея,
извънритъмно говоря
сложни думи.
А краят винаги
е толкоз близо,
без сложни завъртулки.
Просто точка. Край на песента…
Господи, научи ме
простата човешка болка
да превеждам!
© Диана Тенева
Zhivko Tenev- Gissen |
Лувърът – не знам какво
да кажа, сякаш вече всичко е казано за това място. В превод означава „Леговището
на вълчицата”, но това едва ли може да бъде най-показателното за този
световноизвестен музей. Обикновено най-големите сълпотворения от посетители
стават пред Джокондата. Всеки е дошъл тук сякаш единствено за да си направи
селфи до шедьовъра на Леонардо да Винчи.
С риск да бъда публично
поруган мога най-откровено да кажа, че не видях онова, което съм очаквал от
най-известния шедьовър в света. Картината е разположена в самостоятелна зала,
но не ме грабна с нищо. Моите уважения към майсторството на Леонардо, но
изключителната слава на тази картина се гради по-скоро върху снобизма на
тълпите, умело подклаждан от една нестихваща и завоалирана в тайнство
пр-кампания за щедьовъра, за „загадъчната” усмивка на Джокондата и историята
около създаването на картината. Други платна на Леонардо, като Мадоната в
пещерата” и още няколко по-малки ми направиха много по-силно впечатление от
самата Джоконда.
Но самият Лувър е нещо
много повече от една картина, за какъвто и шедьовър да е спрягана и аз искам да
се спра повече върху това.
При подобно
стълпотворение на живопис от всички краища на света, подобаващо място заема
френската. Честно казано, моите адмирации са за „Салът на Медуза” на Жерико и
„Свободата води народа” на Йожен Дьолакроа.
В Лувъра няма място за
живи художници, няма място дори и за един Пабло Пикасо. Единственият творец
показвал своя изложба в Лувъра приживе, това е Марк Шагал. Това е доста
притеснително за всички съвременни автори, създаващи изкуство и да нямаш
никакви шансове да попаднеш там е един твърде демотивиращ момент. Не зная на
какъв принцип се подготвят отделните експозиции от кураторите на Лувъра, но ако
аз бях на тяхно място бих показал спасените картини от пожара в катедралата
Нотр Дам.
Човек не е в състояние да
изгледа целия Лувър за един ден, дори и да се придържа към поведението на
японските туристи, които минават между картините като на разходка в парка. След
цял един ден в Лувъра, човек се чувства толкова пренаситен от гледане на
картини до състояние, в което съзнанието му вече отказва да ги възприема.
Тогава на помощ идват кафенетата и множеството бутици, разположени в Лувъра.
Решението за тяхното позициониране на това място може и да прозвучи пошло по
отношение на изкуството, но нещата не стоят съвсем по този начин. Бутиците са
на места, когато вече си излязъл от същинската част на музея и не кореспондират
директно с изкуството. Те обаче носят и немалка част от приходите, необходими
за издръжката на музея.
Живко
Тенев – GISSEN
Градините Тюйлери са
построени на мястото на бивша фабрика за керемиди. Оттам идва и името им – tuile / от
френски език /
означава керемида. Те започват от площад „Конкорд” и завършват пред входа на
Лувъра. Най-характерното за всички паркове в Париж е това, че са огромни –
никой от проектантите не е икономисвал земя при проектирането им. От друга
страна, това не са просто дървета и зеленина, а завършени архитектурни решения.
Никъде по алеите не е положен асфалт. Земята е оставена да диша.
По същия начин и със
същия размах е решена и площта пред друга емблематична за френската столица
сграда – Дома на инвалидите. Това дава възможност сградата да бъде видяна
отдалече и в пълния й блясък. Двуетажната постройка е решена във формата на
квадрат с вътрешен двор и заема огромна площ. Построена е, за да даде подслон
на всички инвалиди от войната. В момента функционира като музей. Нас с Диана ни
привлича като магнит изложбата „Пикасо и войната”. Това е временна експозиция,
която гостува тук за около три месеца, а след това ще бъде заменена с нещо
друго. Прави ми впечатление, че на гърба на билетчето всъщност е плаката за
следващата изложба.
Експозицията започва с
мащабно копие на „Герника”, но не в действителен размер. По същество, това е
документална изложба, включваща не само картини, но и рисунки, писма, изрезки
или цели страници от вестници и предмети, но всичко това е обединено от темата
за войната. За мен лично е много интересно как може да се събере такава
изложба, защото експонатите в нея са притежание на различни музеи и това е
огромен труд, изискващ огромна организационна работа.
Живко
Тенев – GISSEN
Днес с Диана имаме билети
за Мюзе д`Орсе – Музея на импресионистите. Най-лесно ще стигнем като слезем на
булевард „Шанз-Елизе” и преминем пеша по моста на Александър III. Преди това по пътя ни
са Grand Palais
и Petit Palais.
Първата ни цел обаче е да отидем до кея с кирилицата край Моста на инвалидите.
Тук съм подготвил малка изненада за Диана – ще четем последните й стихосбирки.
Пъхнах ги в багажа незабелязано.
Под моста Александър III буквално щяхме да се
сблъскаме с младоженка, която си правеше фотосесия. Учудващото бе, че липсваше
младоженец. Чак после ми светна, когато Диана ми каза, че това не е било
младоженка, а самата Сара Джесика Паркър, която се снимала за поредната корица.
После след кратка
разходка край Сена тръгваме към Музея на импресионистите. Самият музей е
някогашна железопътна гара. Външният ѝ архитектурен облик е запазен изцяло.
Изложбената площ е на няколко нива. Напливът на туристите е огромен, особено в
залите, където са картините на постимпресионистите Винсент ван Гог и Пол Гоген.
Стоя на сантиметри от велики творби на истински титани в живописта и усещането
е неповторимо.
Импресионистите, макар и
отхвърлени от тогавашното статукво са били невероятни рисувачи. Само
посредствени умове са могли да ги третират като втора ръка художници. Най-голямото
стълпотворение обаче бе на петия етаж, където са повечето култови картини на
импресионизма от Клод Моне, Реноар, Сисле, Тулуз Лотрек.
В експозицията очаквах да
видя и най-известната картина на импресионизма – „Импресия” на Клод Моне, но
това не се случи. Най-вероятно творбата е притежание на друг музей.
От терасата, която се
намира на покрива на Музея на импресионистите се открива прекрасна гледка към
Лувъра, но за него ще разкажа малко по-късно.
Живко
Тенев – GISSEN