ДА УСЕТИШ БЕЗКРАЙНОСТТА В „ПРЕПРОЧИТАЙКИ СЕБЕ СИ“

Усещане за небе със звезди, слънчев изгрев над Тракия, цветна стихия и полъх от страната на изгряващото слънце, нова земя и ново небе, усещане за простор, въздух и криле, попътен вятър, който да издува платната ни, за да не бъдем „самотни острови“, ето това всичко може да се побере в едно име - Вангелия Атанасова. Поетесата продължава да търси отговори на извечните въпроси за смисъла на битието, на собственото съществуване, на избора, на вярата, болката на самотата, приятелството и любовта в седмата си стихосбирка "Препрочитайки себе си".

За n-ти път чета и препрочитам тази тъничка на пръв поглед книжка (дело на Издателско ателие Аб, София, 2018 ), и не мога да се откъсна от нея - всеки път откривам думичка, фраза, образ, които ме карат да размишлявам с часове и с дни да преживявам откритието си.

Чета и се опитвам да видя и открия света по нов начин – този на лирическата героиня, която въпреки лесната си ранимост е решена докрай да се бори и премине през живота, водена от силата и чистотата на чувствата си по отношение не само на материалните, тривиални битовизми, но и по отношение на стойностните неща от живота, които ще ѝ помогнат да преодолее и премине отвъд болката, и уповавайки се на своите морални устои и пориви за хармония и любов, ще достигне до съществено значими прозрения.  

  

Стихотерапия

Да не забравям усещането за простор,

С вода небесна да изплаквам болките си

и да ги простирам върху ръба на хоризонта

и да отминавам… Да отминавам!

И да оставям след себе си у някого

усещането за простор!…

По пътя си неравен да търся, намирам и

раздавам думи за сближаване…

Именно търсенето на нови думи и мисли ще водят героинята по Пътя ѝ в търсене и постигане на идеала.

Искам поне една моя мисъл

да се издигне толкова високо,

че да заприлича на онзи самотен връх  /от стихотворението "Искам поне една моя мисъл"/

Онзи връх, от който изпълнената с любов лирическа героиня ще извика:

Скала, надвиснала над пропаст – държа се,

макар и да изглежда това невероятно!...

Винаги наранена любов –

по-силна и по-жива от мене самата…  /от стихотворението "Автоснимка на кръстопът"/

Това медитативно-съзерцателно измерение на първия цикъл „Усещане за небе със звезди“ завършва с порив за „стих, изтъкан от дъждовни нишки, от лъчи на небесно светило“ и съвсем естествено прелива във втория цикъл „Слънце над Тракия“, който в композиционно отношение е изграден около идеята за любовта към старинен и вечен Пловдив. Стиховете са населени с интересни личности, забележителни сгради, паметници – символи на културните наслоения, придали облика на този град през вековете. Тук, в този цикъл читателите ще преоткрият знакови личности, сгради и местности, колкото реални, толкова и възможни черти на авторски автопортрет като Кючук Париж, Бунарджика, Джендем тепе, Хисар Капия, Къща Ламартин, Стария градски часовник, където заедно с тях ще премине през време-пространственото преплитане и разпръскване на „семената на бунтовните души“, за да достигне до саможертвеното и себеотрицателно прозрение:

 “Готови ли сте като мене да замените името си

с един девиз –послание:

МИР ВАМ!...“  /от стихотворението "Шалом Алейхем", посветено на Шалом Яков Рабинович, световно известен писател-хуманист, живял в дореволюционна Русия/

От този цикъл в съзнанието на читателя остава прекрасният лирически образ на героинята, която възкликва: 
„И всяка страница на този живот 
е небесна врата, 
(издялана с огнена страст и кротко търпение) 
между тъмнината 
             и необятните простори на Белия свят.“ /от стихотворението "Човекът-книга", посветено на големия българин и несравним книжовен деятел Христо Г. Данов/

С много страст и невероятно смирение Вангелия Атанасова, заедно със своята лирическа героиня, ще се втурне в следващия цикъл „Полъх от страната на изгряващото слънце“, където, водена от Башо („Учи се от бора да бъдеш бор“), ще излее най-съкровените си прозрения за смисъла на живота, който никога не може да е еднозначно и окончателно формулиран...

Нещо повече

от това да преминеш…

Да си вече друг!…

Милион нишки

ни свързват невидимо…

/дали го знаем?/

Дали знаем, че съществуват нишки и между небето и земята. Ето това се опитва да открие поетесата в последния цикъл стихове „Нова земя и ново небе“. Дали все някога ще стигнем до „един разкошен къс небе

с някакъв непознат досега искрящ цвят,

който за миг е толкова чист и завършен,

че звучи като Божи глас

и събужда наоколо дъха на приказка…“  („Фрагмент“)

Ето го стремежът на цял един осмислен живот - към извисяването, към нова земя и ново небе, където „може би има КАНАЛИ, по който могат да преминат нашите най-достойни, най-праведни, най-светли мисли и чувства и пренасят най–ценното на ЧОВЕШКИЯ ДУХ някъде във висините - на Нова земя и Ново небе!“ („НОВА ЗЕМЯ И НОВО НЕБЕ“).

Поезията на Вангелия Атанасова е необятен космос, населен с множество открития, всяко от които излъчва собствена аура и светлина, и до които читателят стига ненатрапчиво воден от вродената интелигентност, такт и деликатност на авторката. Сред бруталната агресия на гласове от интернет пространството, нейният глас остава по човешки топъл, мек, разбиращ и всеопрощаващ.

Диана Тенева

Вангелия Атанасова е родена в гр.Гоце Делчев. Завършва гимназия в гр. Пловдив, Факултет по Славянски филологии - българска и руска филология. Изучава и сърбохърватски език (наименование, валидно до 1991г.). Превежда голямата хърватска поетеса Весна Парун и сръбския поет Божидар Тимотиевич. Има специализация по драматургичен анализ в СУ и ВИТИЗ (днес - НАФТИЗ). Сътрудничи в Централния и местен печат с журналистически материали, литературна критика, литературоведски изследвания (поетиката на Никола Вапцаров), творчески портрети на писатели (Елисавета Багряна, Боян Пенев, Дора Габе, Пенчо Славейков, Мара Белчева, Иван Вазов и Русия, Берковският период на Иван Вазов, „Трагедийност и вътрешно озарение в творчеството на Яворов“), нa режисьори и актьори (Мариус Донкин, Любен Гройс), хуманитарен (не строго каноничен) прочит на притчи от Новия завет, поезия. Дълги години преподава български език и литература и история на театъра в училището за сценични кадри Пловдив (понастоящем - НГСЕИ).

              “Препрочитайки себе си” е юбилейна, седма поред стихосбирка.

Отзивът е публикуван в Диаскоп