очите ни се срещат

 Седяхме един срещу друг, без да бързаме да говорим. Понякога мълчанието е по-смело от думите – то оставя погледите да вървят напред, сякаш търсят пътека през нечия душа. В този кратък миг между два дъха почувствах как светът се свива до едно просто присъствие: ти и аз, и нещо древно, почти легендарно, което се ражда между хората, когато се разпознаят. Тогава разбрах, че има истории, които не се измислят – те просто се случват и чакат някой да ги изрече тихо, като стара племенна легенда край огън.

 

очите ни се срещат…

като индианска приказка

ме разкажи

Диана Тенева

"Селска хижа"  - Живко Тенев - Жисен

Баба Марта

     Сутринта на първи март винаги носи особена топлина. Спомням си как малките ръце нетърпеливо подават усуканите бяло-червени конци, а в очите им има радост, сякаш подаряват нещо много по-голямо от една мартеница. Докато ги свалям от ръцете си и ги накичвам на клонката розмарин във вазата, усещам как се разлива свежият аромат като тихо обещание за здраве, за пролет и за обич, която се предава от поколение на поколение.

 

Баба Марта –

обичта на децата

ухае на розмарин

Диана Тенева

запалвам свещ

     Запалвам свещта на масата до прозореца, както правеше майка ми в неделя следобед. Пламъкът трепва и стаята се изпълва с меката миризма на восък и чай от липа. Светлината не гони нищо — тя просто събира. По стената заиграват сенки, които приличат на детските ми плитки, на ръката на татко, която ме учи да пиша, на първото писмо, сгънато грижливо в чекмеджето. Усмихвам се, защото усещам как всички тези мигове се настаняват около мен — не тежат, а топлят. Пламъкът е малък, но в него има място за всичко преживяно, за всичко обичано.

запалвам свещ…
свиквам
всичките си спомени

Диана Тенева

"Троица" - Живко Тенев - Жисен

кукери на раздумка

         Площадът още не е огласен от звънците. Маските са свалени и под тях личат усмивки, зачервени от студ и от нетърпение. Кожените пояси с чанове почиват на пейката, а рогата са подпрени до стената на читалището. Някой разказва стара случка от миналата година, друг поправя мустаците на своята маска. Смехът се разлива свободно — човешки, топъл, без страховития глас, който след малко ще прогони злото. В този кратък миг между делника и обреда те са просто съседи и приятели, събрани на приказка, преди да влязат в ролята си.

преди да прогоним
злото —
кукери на раздумка

Диана Тенева

AI Generated Image

Сирни Заговезни

     Вечерта ухае на печени чушки и топла пита. Конецът се полюшва от тавана, а по него — бяло яйце и халва. Детските очи следят движението му със затаен дъх, сякаш в това кръгово люлеене се върти самата година. Смях, протегнати ръце, нетърпение. Някой успява да захапе, друг — не, но радостта е обща. В стаята припламва огън, който ще пречисти старото и ще отвори път на новото. Пожеланията не са просто думи — те са вяра, изречена на глас.

хамкане...
здрава и честита
през годината

Диана Тенева

AI Generated Image

обещание

     Сутринта е с дъх на сбогуване, очакване за нещо - във въздуха витаят неизречени думи. Стоим един срещу друг пред портата, която съм прекрачвала безброй пъти — като дете, като човек, който още не знае накъде тръгва, като възрастен, който има ясна представа за себе си...Сега знам само, че трябва да тръгна. Баща ми не говори много. В погледа му има едновременно тревога и доверие, онова тихо знание, че не може да извърви пътя вместо мен. Ръката му се протяга — не за да ме задържи, а за да ми предаде нещо невидимо: сила, вяра, мярка за честност. Когато поемам дланта му, усещам грапавината на труда и топлината на обичта. В този кратък допир се побира повече, отколкото мога да изрека.

обещание...
поемам отворената длан
на баща ми

Диана Тенева

AI Generated Image

сбогуване

     Седя на ръба на леглото и не бързам да го затворя. В този куфар не прибирам просто дрехи, а утрини с мирис на кафе, смеха ти в коридора, шума на ключа в бравата. Опитвам се да подредя всичко внимателно, сякаш редът може да укроти липсата. Пръстите ми се спират върху старата тениска, която винаги вземах „за всеки случай“ — сега случаят е сбогуването. Знам, че тръгвам, но част от мен остава тук, между книгите, картините и недоизречените думи.

сбогуване...
носталгия наднича
от подредения куфар

Диана Тенева

AI Generated Image

завръщане

     Пътят към дома е същият, но стъпките ми звучат различно. Къщите са притихнали в следобедната светлина, а въздухът носи онзи ранен пролетен хлад, който обещава повече, отколкото дава. В двора тревата е поникнала без да пита. Времето не е спирало, не е чакало ничие завръщане. Само аз нося тежестта на отсъствието си, докато отключвам портата и се оглеждам за нещо познато, което да ме разпознае.

завръщане...
и без мен
минзухарите цъфтят

Диана Тенева

снимка от нета

чужди езици

     Думите ме приютяват по различен начин. Влизам в един език предпазливо — подът скърца, прозорците са високи, изреченията дълги и строги. В друг се движа боса, с къси фрази и отворени врати. Всеки език има свое ухание, своя тишина, своите правила за обитаване. Когато говоря, аз не превеждам себе си — настанявам се. И докато сменям езиците, сменям и къщите, без да знам в коя ще остана.

 

чужди езици…

в коя ли къща

ще живея

 

Диана Тенева

Живко Тенев - Жисен

снежна луна

 Снегът блестеше и осветяваше цялата стая. Луната стоеше ниско и бяла, сякаш някой я беше оставил нарочно над къщата. Сънят дойде тихо и безшумно, на пръсти. В него мама не говореше — само минаваше през стаята с лека стъпка, облечена в рокля на цветя, неподходяща за зимата, но съвсем на място в паметта. Цветята бяха свежи и не усещаха студ. Миришеше на лято и на нещо отдавна изгубено, което се връща само когато спим.

 

снежна луна…

в съня ми мама

с рокля на цветя

 

Диана Тенева

"Целуната луна" - Живко Тенев - Жисен

скреж по клоните

     Излязох рано, без да бързам. Клоните бяха побелели от скреж, сякаш нощта още не си е тръгнала. Стоях и гледах — не търсех нищо, но очите ми се спряха там, където цветът отказваше да изчезне. Шипките светеха отдалеч, малки и упорити, и ми напомниха за онова в мен, което остава живо, дори когато всичко наоколо се е свило от студ. Усмихнах се, защото  познах топлината.

 

скреж по клоните...

само шипките

червенеят отдалеч

 

Диана Тенева

Снимка от нета

гладна луна

        Нощта ни разголва докрай - до кост. Светлината не топли, само увеличава разстоянието между нас. Всичко, което бихме могли да бъдем, стои неизречено — не от страх, а от знание. Понякога небето е свидетел, понякога съдник; тази нощ е и двете.

 

гладна луна

ни гледа отвисоко…

невъзможна любов

 

Диана Тенева

"Луната Кингу" - Живко Тенев - Жисен

Очите ти казват сбогом

       Думите се отдръпнаха първи. Остана паузата между нас – лека, но окончателна. Студът не дойде изведнъж, а започна от погледа ти, в който вече нямаше път назад. Снегът продължи да пада бавно, заглушавайки всичко неизречено.

 

очите ти казват

сбогом – снежинките

все по-големи

 

Диана Тенева

вълчи празници

     Зимата е стигнала до прага. Въздухът ехти от вълчи вой, а гладът има очи. Зная старите закони – в дни като тези се пази огънят, пази се гласът, пази се сърцето. Не защото си беден, а защото си жив. И защото има неща, които, веднъж дадени, не се връщат.

 

вълчи празници…

не давам нищо

назаем

 

Диана Тенева

"Снежно" - Живко Тенев - Жисен

NaHaiWriMo 2026

01.02. - врабче

врабче на перваза -

радостни възгласи

в класната стая

02.02. - зимна премяна


сняг на парцали -

откога дърветата

чакат тази премяна

03.02. - ледени цветя

дантела от скреж...

пръстчето ми

замръзна от студ

04.02.2026 г. - утро

звездици

на тавана в детската стая...

зимно утро

05.02. - гостоприемство

важни гости -

лесен чийзкейк

и тежък кристал

06.02. - надвечер

след залез -

трудно разпознавам

кой върви до мен

усмихнат залез -

светлина сред

тъмни облаци

ключ в ръката ми…

     Задържам се на прага по-дълго, отколкото е нужно. Металът в дланта ми е студен и тежък, сякаш помни всички опити преди този. Зная къде води вратата и въпреки това не пристъпвам. Понякога самото притежание е достатъчно, а отварянето би разрушило онова, което още ни пази и държи цели.

ключ в ръката ми…
някои врати не могат
да бъдат отворени

Диана Тенева

"Тайният код на земята" - Живко Тенев - Жисен

първо кокиче

     Снегът още не се е отказал от земята, а въздухът реже пръстите. Вървя бавно, по навик, и не очаквам нищо различно от сивота. Тогава, край пътеката, нещо свежда глава – крехко и смело. Не ме топли с тяло, а с обещание. В този миг студът губи силата си.

първо кокиче –
усещам топлина
дори и в студа

Диана Тенева

френски шансон

     В късния следобед домът диша бавно, като стар грамофон, който още помни ръцете, държали плочите му. Гласовете на родителите ми се смесват с мириса на кафе и пожълтели снимки. Нищо не е останало същото, и все пак всичко е живо – в паузите между думите, в спомените, които не искат да остареят. Някъде между миналото и тишината се процежда мелодия – неясна, топла, френска.

поразително жив е
светът на моите родители …
френски шансон

Диана Тенева

снежна луна…

     Студът хрупа под стъпките ни, а луната лежи ниско - тежка и снежна. Дъхът ни се смесва, ръцете търсят топлина без думи и без оправдания. Не мислим за правилно и грешно — мислим за кожа, за трепване, за близостта, която ни прави истински. Снегът скърца, небето мълчи, а земята приема всичко. И чак после, в тишината след това, идва нуждата да се прекръстиш —  от благодарност, че си стигнал до нещо по-голямо от себе си. Молитвата не е дума, а движение на сърцето, което тръгва натам, където светлината не осъжда, а води.

снежна луна…
грехът, който ни
отвежда до бога

Диана Тенева

"Точка на кипене" - Живко Тенев - Жисен

първи сняг…

         Сутринта настъпва бавно, сякаш не иска да наруши новото бяло. Първият сняг е покрил стъпките от вчера и е заглушил града до дъх. Стоя до прозореца и не паля лампата — светлината отвън е достатъчна. В този крехък миг думите тежат повече, затова ги прошепвам едва доловимо, като дъх върху стъкло. Не ги търся, те сами идват — прости, топли, нужни. Шепотът им остава между мен и снега, който слуша внимателно и не бърза да се стопи.

първи сняг…
тихичко нашепвам
думички за обич

Диана Тенева

"Между Земята и Небето" - Живко Тенев - Жисен

ухае на липа

         Сушените цветове стоят в платнената торбичка, същата от времето, когато ръцете на мама ги връзваха и прибираха внимателно в нея. Слагаме водата да заври и чакаме — търпеливо, както тя ни е учила. Чашите са същите, движенията са същите, думите — кратки и пестеливи. В свиренето на чайника се връща гласът ѝ, а в тишината — навикът да бъдем заедно. Пием бавно, за да запазим спомена и образа ѝ за по-дълго. Колко тежи отсъствието, когато вкусът е познат!

ухае на липа -

правим същия чай

без мама

Диана Тенева

"Квадратен храм" - Живко Тенев - Жисен

небето не се продъни

         Падането не беше внезапно — то беше дълго, на забавен каданс, почти учтиво. Светът се отдръпна на крачка, за да ми даде време да разбера, че губя равновесие. Очаквах трясък, пропадане, небето да се продъни като стара, пробита кофа. Но нищо такова не се случи. Само тишина, в която тялото помни удара, а съзнанието се връща бавно, на пресекулки, като дъх след плач. Оцеляването понякога е най-тихото победоносно събитие.

небето не се продъни…

идвам бавно на себе си

след падането

Диана Тенева

"Небесен огън" - Живко Тенев - Жисен