Романът на Каръл Крам
още от първите страници ни отвежда в Средновековна Италия, в ателието на
Антонио Бардучи, един от учениците на Джото. Всъщност, книгата е по-скоро за
дъщерята на Бардучи и за нейната тайна страст да рисува. Тайна е, защото по
онова време на жените не е било разрешено да извършват дейности, присъщи само за
мъжете. София не престава за мисли за своето увлечение към рисуването въпреки
превратностите на съдбата и трудностите, които тя среща по своя път отначало
като необичана съпруга, а след това и в ателието на Манзини в Сиена /макар и
уважавана и обичана от сина на своя покровител/. Тя продължава да вижда света в
цветове и картини дори на прага на смъртта.
Въпросите, които си задава София
за силата и смисъла на изкуството, заедно с темпото на повествованието и
преплитането на сюжетните линии правят от романа едно прекрасно бягство в
миналото, което е трудно за напускане заради незабравимата атмосфера, царяща в
ателиетата на художниците, малките криволичещи улички на Сиена, жаркото слънце,
нагорещило площадчето от сиенски камък. Във въздуха витае мирис на бои, читателят
ще види и усети смесването на цветове, нанасянето на лакове; той трудно ще се
отърси и от естетическите търсения на главната героиня, която постепенно
изнамира начин да изпълни религиозните образи и форми със светско съдържание.
Какво друго, освен отлично
воденото повествование ме впечатли в тази книга – бях изумена от много доброто
познаване на историческия период – Ренесанса с присъщите му характеристики; от
майсторските диалози, доказващи по неоспорим начин главната идея на авторката,
а именно, че жената в Средновековието е била също толкова умна и талантлива
колкото мъжете, и може да им бъде равностоен партньор във всички начинания.
Диана Тенева
