web
Вече две години откакто мама я няма. През цялото това време не намерих сили да се върна в апартамента й и да прибера дрехите и вещите й. Две години отлагам неизбежната среща с отсъствието й...И ето ме, една събота на път към жилището на мама... Разстояние, което обикновено вземам за петнайсетина минути, сега го вървя повече от половин час. Но още по-трудно е по стълбите - краката ми тежат като олово и не ме слушат. Всяка стълба е непреодолимо препятствие. Най-после стигам до вратата. Още с отключването й от стените ме посрещат снимки на отдавна минали събития... Влизам в кухнята и погледът ми попада на пукнатата й чаша за кафе: "Я, виж ти, чашата, която тя пукна на последния ни Великден заедно." Минавам в хола - чехлите й, оставени прилежно пред фотьойла, сякаш току-що е станала от него, чашата й за вода, дистанционното... Отивам в спалнята, отварям гардероба, оттам ме гледат многобройните превъплъщения на мама в различните рокли. "А, ето и шала, който й подарих за Коледа... ето я роклята за моята сватба..." Скринът й все още ухае на лавандула...
Събрах вещите й... Как и къде да бъдат прибрани толкова спомени, аромати, преживени случки... ще ги побере ли сърцето и ще издържи ли?!
септември...
само лавандулов мирис
по моите ръце
Няма коментари:
Публикуване на коментар