През лятото обичах да ходя на гости при дядо и баба. Да тичам
на воля по поляните, да събирам диви круши и ягоди, да лежа в прясно окосената
трева... Но най-любимото ми място за игра и отдих бе под ябълката до кладенеца.
Посадена от детските ръце на мама, тя отдавна ширеше корона и разперваше сянката
си. Там, когато по-късно са наливали бетона около кладенеца, майка ми, във
все още неизсъхналия цимент, беше написала имената ни, моето и на братовчед
ми и рождените ни дати... И сякаш това бе най-нашето място, място, където не
само играехме, и пакости се раждаха в главите ни, но и място, с което се идентифицирахме
и знаехме, че винаги ще е наше, защото е белязано с нашите имена... Оттогава
изтекоха много години. Един по един, и дядо, и баба се преселиха в по-хубавия
свят на звездите. Даже мама им отиде на гости... Преди няколко години реших
да навестя вуйчо ни, който остана да живее там. Естествено, след като се видяхме
и разтъжихме, реших да отида при ябълката. Вече я нямаше, вуйчо обясни, че
понеже не раждала вече плод, той я изкоренил... Потърсих с очи имената ни,
но и тях не открих... С ръка зачистих праха, наслоил се върху бетона, но пак
нищо не видях... Направих втори опит да почистя и тогава забелязах неравния
почерк на мама, почти изяден от времето. Този невидим великан ни беше заличил
- нямаше го отдавна детския смях и детските игри... Нямаше вече кой да съживява
най-нашето място и то ни беше забравило...
ветровито утро -
бетонът заглушава смеха
на детството
Няма коментари:
Публикуване на коментар