И ето ме, отново на път. Из Родопите... И понеже пътят беше тесен, с много завои, и се страхувах да гледам в бездните, се стараех да гледам нагоре... Оставях погледа ми да се рее по чукарите и върхарите на дърветата. Удивлявах се на тяхната способност да се вкоренят в скалите и да израснат толкова здрави и високи, че чак свят ми се завиваше. В един такъв момент на световъртеж се почувствах малка, страшно малка, но в същото време щастлива от своята нищожност, и в единение с Вселената...
през витражите
слънчеви прашинки...
катедралите имат ли душа?
Няма коментари:
Публикуване на коментар