„Учих философия, а свърших декоративно и
графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората,
а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро;
тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е
четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на
семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да
съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…
Много неволя и бедност изпитах, за което се
радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох
никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика,
срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи.
Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може
някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах
скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и
перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах
ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една
книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме
види какъв съм и какъв съм бил.“
Н. Райнов, Алманах „Жътва“, 1922 г.