Няма го на картата. Колкото и да го
търсите, няма да го намерите. Даже манастира не носи неговото име - Чирпански
манастир, въпреки че е на 15 км от Чирпан. То е толкова малко и сгушено, че се
чудиш защо се казва Златна ливада, къде му е златото.Тук почвата е чернозем,
хълмовете са залесени с широколистни
гори и основната растителност са ниските трънливи храсти, пораснали като
къдрави букли по темето на баирските възвишения. Само да ги видите през
есента…Все още неокапалата шума шепти напевно
и разказва истории за миналото на Златна ливада, когато тук са се крили
„шумкари”. Вероятно името идва от
шумата, в която са се крили партизаните. Преди тях ниските хълмове около селото са приютявали хайдуци. А отдавна,
отдавна…колко ли отдавна е възникнало селището, щом като през 344г. през тези
земи, на връщане от Вселенския събор в Сердика към Египет
Александрийския Патриарх Атанасий отсяда в Римска крепост край селото,
чиито останки са запазени до днес. Той помага на местното население да се
избави от смъртоносна епидемия и с
молитвите си спира ширещата се арианската ерес.
На същото място основава християнски храм.
Пред манастирските врати
Светата обител стои на скала,
опасана от тънкото тяло на Стара река, която през зимата се извива като
сребърна нишка, а през лятото е зеленясала от водорасли, папрати, водна
растителност. На 3 км от манастира река Марица изпива водите й , но тя
продължава да се пълни от изворчетата на Средна гора, а в много сушевите години
преглъща своята мъка в коритото си.
Чистата вода от реката примамила
местните да се заселят близо до нея и преди няколко века те напуснали жилищата си по западния хълм,
където сега се намират гробищата. Там, на високото, през Римско време е минавала магистрала Виа
Диагоналис, свързваща Сердика с Константинопол. Наскоро при разкопки за
строителството на магистрала Марица археолози откриват експонати от изчезналото
време, които говорят за висок стандарт на живот на местното население през
средновековието, а сега са изложени в Регионалния Исторически Музей в Стара
Загора и музея в Чирпан. Магистралата е свързвала и ще свързва изтока със запада. Спиралата на историята прави обиколка по
същия път. Какво ли трябва да се случи, за да се преобърне времето и да се
вдъхне нов живот на светата обител и на умиращото
село?
Нашата уличка
Малко българи знаят, че най-старият
християнски храм в Европа се намира в България.
През 17 вековната си история
многократно е опожаряван, разрушаван, плячкосван, а в началото на 21
век е
реабилитиран. През 2003 г. Александрийския Патриарх Петрос Седми подарява ценна реликва – икона на Св.
Атанасий - основоположникът на светата обител. Тук се съхранява копие от Реймското евангелие, над което са се
заклевали френските крале при коронясването
им. Манастирът е подслонявал революционери от национално-освободителното
движение, в монашеските килии се е крил
Васил Левски.
Манастирът
Животът на местните хора е пряко
свързан със съдбата на манастира. Когато бях малка, през ваканциите ходех на
село и баба ми разказваше приказки. Нейните бяха по-различни от приказките в
книжките. Тя започваше със сладкодумен глас и толкова цветущ диалект: ”Нье смя
създадьъни от адин дядо”. Аз прихвах невярваща, но после се заслушвах да
разбера как така един човек е създал цялото човешко племе, всички животни,
растения, всичко около нас. Тя рядко назоваваше този дядо „Бог”, защото в
комунистическото време на моето детство беше немислимо да се говори за религия.
Духовното възпитание беше тема табу. Един ден баба ми каза, че друга жена ще ми
разкаже по-интересни неща за съзиданието
и ме заведе в манастира. Това беше
първата ми среща с християнството. Баба Евдокия-игуменката много обичаше
малките деца и в тайните джобове на черната си дреха винаги къташе бонбони за нас. Тя разказваше притчи от
Библията, които завършваха с поука и
мъдрост. По-късно разбрах, че християнските добродетели са общочовешки качества,
но от нея за пръв път чувах за смирение, благост, прошка, какво е ад и какво -
рай. Днес се покланяме пред тленните й останки
в двора на манастира, срещу параклиса, а гроба е потънал в зеленина.
Дворът
След демократичните промени
манастирът смени много игумени, игуменки, но никой нямаше доблестта и
благородството на баба Евдокия. Не всеки свещеник служеше с чисти намерения – примамваха ги
необезпокояваното от никого ежедневие, спокойната почивка, даренията на
поклонниците, усамотението и тишината. Въпреки че е със статут на девически
манастир, поради липса на монахини сега там се подвизава протодякон със
семейството на своя родственица. Но суетата на един случаен човек не може да
засенчи делото на много местни духоборци - живи и мъртви, дали кой каквото може
за светата обител.
В началото на 20 век, в един жарък
ден местен овчар заспал под сенките на стар дъб, пораснал на широкия завой на
реката и му се присънило, че под него е заровена икона на Свети Атанасий. Той
разровил мястото и открил скритата реликва.
На същото място златноливаденци издигат параклис.
Параклисът
По времето на „светлото”
социалистическо строителство в светата обител духовния живот бил забранен, а
дворът - превърнат в овчарник. Думата комунизъм изчерпваше смисъла на понятието
духовност. Дядо беше домакин на местното ТКЗС и партиен секретар на комунистическата
организация в селото. Баба винаги е била дълбоко вярваща и нищо не можа да я
откъсне от вярата. Не е случаен факта, че точно на нея се присънва сън, в който
странник, представящ се за Свети Атанасий
нарежда манастирът да бъде възстановен. Нито след първия, нито след
повторилия се еднакъв сън споделя съновиденията си. Но когато отново след
известно време сънува същия сън, този път със заплаха, че ако не възстановят
манастира, селото ще бъде постигнато от голяма беда, а живота на нейния единствен син ще бъде отнет, баба се
престрашава да разговаря с дядо. След упорито настояване и горещи молби, дядо
придвижва въпроса до по-висшите партийни инстанции. Комитета за Култура и Людмила Живкова отпущат
средства за изграждане на нова манастирска част и цялостно
възобновяване на духовната обител.
Манастира е възстановен. С колко любов и всеотдайност местните хора са събирали
дарения, за да го има! И днес
продължават да го обгрижват и да милеят за него.
В селото хората разказват, че на 2
май - храмовия празник на манастира, ликът на
Свети Атанасий се появява в кладенеца (аязмото), откъдето извира
лековита вода, облечен в бели дрехи.
Само най-силно вярващите могат да го видят. Водата помага на страдащи от нервни разстройства, безплодие,
главоболие и всеки пие за здраве и благоденствие.
Аязмото
От аязмото утъпкана пътека води към постницата - Пасовата дупка, където Св.
Атанасий се е посвещавал в пост и молитви. По
дървено мостче над Стара река се стига
до ярък надпис върху скалата. Вярващите минават през Пасовата дупка, за
да се пречистят от грехове
и да се помолят за здраве.
Скалата се намира в стръмна местност - „Сойката”, отвсякъде заобиколена
с широколистна гора. Странно загадъчна е през есента, когато се белее сред
разнообразна палитра от цветове и отвсякъде се излива водопад от златни листа.
Под параклиса, вляво от аязмото се
простира широка поляна. На храмовия
празник тук идват многобройни гости на манастира, а старите
родове от селото се събират отново. Близки и роднини, разпръснати по
всички посоки на света, се хващат на дълго и протяжно тракийско хоро. Тогава усещам, че присъствам на вечното
тайнство между земя, небе и човек, споени в неделимо цяло и неволно ставам част
от моментно сътворение на съвършен рай,
който понякога слиза на земята.
Надежда
Станилова
