понеделник, 10 септември 2018 г.

Да се изгубиш в Дубровник

Винаги съм знаел, че край мен всичко е изкуство, независимо под каква форма. То ме обгражда като една сфера, но покрива не само мен, а местата, където съм, хората, с които разговарям. Това става почти неусетно за тях и то много често променя мисленето им, но се забелязва след време. Не, не мислете, че опитвам да се правя на бог. Просто ще разкажа следната история.

Пристигаме в Дубровник, аз и Диана, този път с туристическа група. Автобусът ни изсипва на нещо като площадче, претъпкано със стотици туристи. Местната екскурзоводка ни въвежда в стария град и запява наизустената си от стотици повторения презентация. Точно затова не обичам екскурзоводите. Наподобяват ми на шаблони. На два метра встрани от показвания обект може да има много по-интересно място, не те дори не го виждат. Още с влизането Диана ми показа плакат за изложба на Салвадор Дали. Никой от групата не видя това, нито пък екскурзоводката каза нещо по този повод. Съмнявах се в това, че тези хора знаят нещо за Салвадор Дали.




И така, програмата предвиждаше круиз с корабче до близкия остров Локрум. В един момент разглеждахме храм, построен с дарение от английския крал Ричард Лъвското сърце. Исках да снимам този храм от малко по-различна гледна точка и докато направя две снимки, групата изчезна в лабиринтите от улички. Позвъних на Диана, но се оказа, че нямам покритие. Опитах се да ги догоня, но вероятно не съм намерил точната уличка. Изведнъж разбрах, че съм изпаднал в много глупава ситуация. Без самоличност, защото личната ми карта остана в Диана, в град който не познавам. През първите пет минути паниката сякаш се опита да ме завладее – ами ако сега ми стане лошо или пък не улуча автобуса за връщане, всичко може да се случи. В същия момент обаче си казах, че това всъщност е моят шанс. И без това имах идея да заснема фотоизложба от Дубровник, но от различен ъгъл, не онзи на туристите. Случаят направо хвърли в лицето ми и самото заглавие „Изгубен в Дубровник”. Оттук нататък тръгнах по обратния път към площадчето, за да го затвърдя в съзнанието си, и второ, търсейки необезпокояван с обектива точно онези неща, които ми бяха необходими за изложбата. Така ангажирах мисълта си, че аз вече живеех с тази изложба и я оформях кадър след кадър.

Така излязох от стария град, намерих площадчето, улових и моменти от новата част на града. Когато бях готов с това, което исках да имам от Дубровник, пристъпих към най-важната част – изложбата на Салвадор Дали. Естествено, че имах сериозен проблем. Не говорех английски език, а трябваше да обменя част от еврото, с които разполагах в местната валута – куни, за да си купя билет за изложбата. Справих се доста добре с тази задача, дори разбрах на информацията, че снимането в галерията не е забранено. Бях абсолютно спокоен и мога да кажа, че това бе най-върховната изложба, която някога съм гледал, с оглед на положението, в което се намирах. Обиколих поне 5 пъти залите. Никога не съм предполагал, че точно в Дубровник ще бъде срещата ми със Салвадор Дали. А няколко дни преди това разглеждах в интернет неговата картина „Капризите на паметта”.




След като се намерихме с Диана, тя също разгледа изложбата и ми каза, че докато съм разглеждал картината в интернет, вероятно съм визуализирал тази среща с изкуството на Дали. Намерихме се лесно, докато снимах финалните кадри за моята изложба „Изгубен в Дубровник”.



Снимки и текст: Живко Тенев - Жисен

Няма коментари:

Публикуване на коментар