За романа "Ничия" на Христина Панджаридис
Последните 2-3 месеца чета и
препрочитам "Ничия" (издателство "Жанет 45") на Христина
Панджаридис и не мога да й се насладя - всеки път откривам думичка, фраза,
реплика от диалог, която така ме парва, че с дни преживявам откритието си.
Много открития направих през
очите на главната героиня Доротея – как заслепяващата болка може да те изхвърли
от „коловоза ти“, да те направи лесна мишена и плячка за чуждите свръх амбиции
и жажда за власт, и в крайна сметка, ако не намериш сили да се събереш, може
даже да те направи аутсайдер. Дали познанието или истината е тази, която ни
прави свободни? Кои са праведните хора в днешния глобален свят? Как би се
почувствал Господ, ако прочете днешните новини и обяви? Наистина ли само лошата
новина вдига рейтинга до небесата? За какво всъщност Исус е изгонил търговците
от храма, щом ние ги пускаме в душите си? Викът на Доротея „Хей, човече, какво
продаваш днес?“ е, всъщност апел на авторката към нас, нейните читатели да
осъзнаем какво зло допускаме в себе си, ако продължим да се впускаме в този
вихър на покупко-продажбата и приемаме, че „светът е един пазар и в зависимост
от случая си продавач или купувач“.
Докато препрочитам книгата,
постоянно си задавам въпроса кое ме кара всъщност да посягам към книгата отново
и отново. Дали защото е писана от жена за жени, макар че е твърде далеч от така
модерната напоследък вълна на chicklit, която ни залива отвсякъде – от
издателства, телевизионния екран, уебсайтове и електронни медии. Да, този факт
допринася за моята пристрастеност, но по-скоро си мисля, че именно
фрагментарността е отличителната черта на този роман и тя ме грабна още в
началото. Именно бидейки фрагментарен, той отразява с пълна сила съвременния
начин на писане, а оттам и начина на четене – ние, съвременните читатели четем
набързо, скачаме от тема на тема, от преживяване на преживяване, мислите ни се
лутат в един безкраен лабиринт, както го прави Доротея. По този начин в нея ще
се припознаят не само жени, но и много мъже. Мъже, изпитали болката от загубата
на дете, от потъпканото достойнство, от омерзението и погнусата да вършат нещо
против волята си… В този смисъл романът, освен че е философски поглед върху
съвременния живот, дава възможност на него да се погледне и от модерната напоследък
джендър перспектива.
А, ето идва и момента да си
призная греха – греха да харесам този роман. Макар и далеч от формата на
хайку-роман, в него има много аха-моменти, характерни за хайку поезията. И като
автор на брилянтни хайку, Христина Панджаридис не е устояла и е вплела в
книгата си стотици ювелирни миниатюри, изпълнени с философията на Изтока.
Чакам с нетърпение
следващата книга на Христина Панджаридис, независимо дали ще бъде роман, къси
разкази или хайку и танка поезия, защото нейните произведения ми осигуряват
необходимата тишина, за да чуя себе си. Тишина, която ме определя и ме кара да
бъда себе си.
Диана Тенева, Културни новини
Няма коментари:
Публикуване на коментар