Винаги съм знаел, че край мен всичко е изкуство, независимо под каква
форма. То ме обгражда като една сфера, но покрива не само мен, а местата,
където съм, хората, с които разговарям. Това става почти неусетно за тях и то
много често променя мисленето им, но се забелязва след време. Не, не мислете,
че опитвам да се правя на бог. Просто ще разкажа следната история.
Пристигаме в Дубровник, аз и Диана, този път с туристическа група.
Автобусът ни изсипва на нещо като площадче, претъпкано със стотици туристи.
Местната екскурзоводка ни въвежда в стария град и запява наизустената си от
стотици повторения презентация. Точно затова не обичам екскурзоводите.
Наподобяват ми на шаблони. На два метра встрани от показвания обект може да има
много по-интересно място, не те дори не го виждат. Още с влизането Диана ми
показа плакат за изложба на Салвадор Дали. Никой от групата не видя това, нито
пък екскурзоводката каза нещо по този повод. Съмнявах се в това, че тези хора
знаят нещо за Салвадор Дали.
И така, програмата предвиждаше круиз с корабче до близкия остров
Локрум. В един момент разглеждахме храм, построен с дарение от английския крал
Ричард Лъвското сърце. Исках да снимам този храм от малко по-различна гледна
точка и докато направя две снимки, групата изчезна в лабиринтите от улички.
Позвъних на Диана, но се оказа, че нямам покритие. Опитах се да ги догоня, но
вероятно не съм намерил точната уличка. Изведнъж разбрах, че съм изпаднал в
много глупава ситуация. Без самоличност, защото личната ми карта остана в
Диана, в град който не познавам. През първите пет минути паниката сякаш се
опита да ме завладее – ами ако сега ми стане лошо или пък не улуча автобуса за
връщане, всичко може да се случи. В същия момент обаче си казах, че това всъщност
е моят шанс. И без това имах идея да заснема фотоизложба от Дубровник, но от
различен ъгъл, не онзи на туристите. Случаят направо хвърли в лицето ми и
самото заглавие „Изгубен в Дубровник”. Оттук нататък тръгнах по обратния път
към площадчето, за да го затвърдя в съзнанието си, и второ, търсейки
необезпокояван с обектива точно онези неща, които ми бяха необходими за
изложбата. Така ангажирах мисълта си, че аз вече живеех с тази изложба и я
оформях кадър след кадър.
Така излязох от стария град, намерих площадчето, улових и моменти от
новата част на града. Когато бях готов с това, което исках да имам от
Дубровник, пристъпих към най-важната част – изложбата на Салвадор Дали.
Естествено, че имах сериозен проблем. Не говорех английски език, а трябваше да
обменя част от еврото, с които разполагах в местната валута – куни, за да си
купя билет за изложбата. Справих се доста добре с тази задача, дори разбрах на
информацията, че снимането в галерията не е забранено. Бях абсолютно спокоен и
мога да кажа, че това бе най-върховната изложба, която някога съм гледал, с
оглед на положението, в което се намирах. Обиколих поне 5 пъти залите. Никога
не съм предполагал, че точно в Дубровник ще бъде срещата ми със Салвадор Дали.
А няколко дни преди това разглеждах в интернет неговата картина „Капризите на
паметта”.
След като се намерихме с Диана, тя също разгледа изложбата и ми каза,
че докато съм разглеждал картината в интернет, вероятно съм визуализирал тази
среща с изкуството на Дали. Намерихме се лесно, докато снимах финалните кадри
за моята изложба „Изгубен в Дубровник”.
Снимки и текст: Живко Тенев - Жисен