Невероятно топъл, човешки разказ за нещата от живота в едно сякаш изгубено за света селце. Авторката умело води повествованието, като приказка, която се лее от чекръка на полузабравен кладенец, в който все още има жива вода. Топлота и невероятна мъдрост струи от всеки ред, впечатляваща е също лекотата, с която Нарине Абгарян разказва - читателят има чувството, че това е многократно повтаряна семейна история, която, започнала веднъж, не може да бъде прекъсвана и спряна докато не стигне естествения си завършек.
"и ето какво исках да кажа
най-голямата болка - това не са градовете, които оставяме зад гърба си, не са улиците, по които няма да минем никога повече, не са дърветата, които няма да ронят под нашите прозорци цвят, не са звездите, до които няма да се докоснем
...
и ето какво исках да кажа
най-голямата болка е от това, че градовете умират точно
в деня, когато ги напускаме – за малко или завинаги...."
най-голямата болка - това не са градовете, които оставяме зад гърба си, не са улиците, по които няма да минем никога повече, не са дърветата, които няма да ронят под нашите прозорци цвят, не са звездите, до които няма да се докоснем
...
и ето какво исках да кажа
най-голямата болка е от това, че градовете умират точно
в деня, когато ги напускаме – за малко или завинаги...."
